— Но къде в Европа… — крещи той след мене, докато таксито потегля.
— Не знам къде — отвръщам, махайки радостно за сбогом. На трийсет и три съм и най-после съм се отървал от майка ми и баща ми. За цял месец.
— Но ние как да разберем адреса ти?
Радост! Истинска радост!
— Ами няма как!
— Но какво ще стане, ако през това време…
— И какво, ако какво? — засмивам се аз. — Какво, ако какво, за какво пък сега се тревожите?
— Какво, ако…?
И за бога, наистина ли чух това от прозореца на таксито? Наистина ли неговият страх, неговата алчност, вяра в мен и нужда от мен са толкова големи, та той крещи по улиците на Ню Йорк: „Какво ще стане, ако умра?“
Защото именно това чувам, докторе. Последните думи, които чувам, преди да отлетя за Европа, и то с Маймуната, която досега съм пазил в пълна тайна от тях. „Какво ще стане, ако умра?“, след което се отправям за моята оргия в чужбина.
… Сега, друг въпрос е дали думите, които съм чул, той ги е казал. И дали онова, което чувам, го чувам от състрадание към него, или е резултат на моята агония от неизбежността на това ужасно събитие, неговата смърт, или понеже непрекъснато я очаквам. Това също е друг въпрос. Но, разбира се, вие сте съвсем наясно, нали е по вашата специалност.
Казвах, че любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин е бележката до майка му, която намериха забодена на прекалено голямата му, добре изпрана и колосана риза. Знаете ли какво пишеше там? Познайте! Последната бележка на Роналд до майка му. Ха познайте!
МИСИС БЛУМЕНТАЛ СЕ ОБАДИ МОЛИ ТЕ ЛА ЗАНЕСЕШ ДОВЕЧЕРА У ТЯХ ПРАВИЛНИКА ЗА МАДЖОНГ.
Добре, как ви се струва това за сбогом? За едно такова добро, умно момче, мило и уважително, и добре възпитано, приятно еврейско момче, от което никой никога не се е срамувал? Кажи „благодаря“, миличък. Кажи „моля“, миличък. Кажи, че съжаляваш, Алекс. Кажи, че съжаляваш! Извини се! Да, за какво? Какво съм направил сега? Хей, аз се крия под леглото, с гръб към стената, отказвам да се извиня, отказвам също така да изляза и да си понеса последствията. Отказвам! А тя ме погва с метлата, опитвайки се да измете гнилия ми труп навън. Защо, о, сенки на Грегор Замза?! Здравей, Алекс, довиждане, Франц! „По-добре да се извиниш, иначе хич няма да ти цепя басма!“ А аз съм на пет, може би на шест и тя няма да ми цепи басма, ще видя аз какво ще стане, сякаш наказателната рота вече е отвън и покрива улицата с вестници за моята екзекуция.
А сега е ред на баща ми: след приятен ден в опити да продаде някоя и друга застраховка за живот на чернокожите, които дори не са сигурни дали още са живи, върнал се е в къщи при своята истерична жена и превъплътилото се дете — защото какво съм сторил аз, самата добродетел? Невероятно, не го побира умът, но или съм я ритнал по кокалчетата, или съм я ухапал. Не искам да звучи като хвалба, но вярвам, че и двете.
„Защо — настоява да знае тя, коленичила на пода и насочила фенерче в очите ми. — Защо направи това?“ О, простота, защо Роналд Нимкин се отказа от своето пиано и своя дух? ЗАЩОТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ИЗДЪРЖАМЕ! ЗАЩОТО ВИЕ, ГАДНИ ЕВРЕЙСКИ МАЙКИ, СТЕ СИ ЕБАЛИ МАЙКАТА, ТОЛКОВА УЖАСНИ СТЕ, ЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ВИ ПОНАСЯМЕ! Чел съм какво пише Фройд за Леонардо42 и извинявайте за високомерието, но то отговаря точно на моите видения: онази огромна, задушаваща ме птица, неистово биеща с криле лицето и устата ми, така че не мога дъх да си поема. Какво искаме ние, аз, Роналд и Леонардо? Да бъдем оставени на мира! Поне за половин час от време на време! Спрете вече да ни тормозите да бъдем добри! Да ни тормозите да бъдем мили. Просто ни оставете на мира, по дяволите, да можем спокойно да си опъваме малките пишки и да си мислим малките егоистични мисли, спрете вече да ни внушавате респект към собствените ни ръце, бубички и уста. Да ви еба витамините и рибеното масло! Просто ни дайте месото наше насущно! И простете прегрешенията ни — дето даже не са прегрешения!
… Значи искаш да бъдеш момченце, което рита майка си по кокалчетата! — говори баща ми… и само му вижте ръцете. Никога преди не съм забелязвал какви лапи има. Той може и да няма бели гуми на колата и висше образование, но има ръчища, с които шега не бива. Господи, как е ядосан! Но защо? Донякъде, глупака, я ритнах заради теб!
42
Става дума за прочутата картина на Леонардо „Дева Мария с младенеца и света Анна“, където орелът е ключът към взаимоотношението с майката. — Б.р.