— Възможно ли е това?
— Миличък — припява курът ми, — нека само да почна да ти изброявам хилядите мръсни нещица, дето й се искат: първо — иска да я хванеш за малките твърди цици.
— Ами-и-и?
— Иска да разтъркаш с пръст путката й отвътре, докато припадне.
— Господи! Докато припадне!
— Това е шанс, който никога повече може да не ти се представи. Докато си жив.
— Да, ама пита се колко може да продължи това. Името на шофьора е изтъкано от „ш“ и „ж“, та, ако баща ми е прав, тези поляци са преки потомци на горилите.
Но кой може да излезе на глава с надървен кур? Ven der putz shteht, ligt der sechel in drerd. — Знаете ли тая пословица? Когато ти се вдигне курът, пада ти пердето! И тъй си е! Давай! Скача като куче през обръч в гривната от средния пръст, палеца и показалеца, които съм приготвил за случая. Трипръста чекийка, изпълнена в стакатови двусантиметрови движения от долу на горе — това е най-доброто за автобус, тъй като най-малко кара (да се надяваме) шушляковото ми яке да подскача. Разбира се, такава техника означава да пренебрегнем чувствителния вършец, но че по-голямата част от живота се състои от жертви и самодисциплина, е факт, с който дори и един сексуален маниак не може да не се съобразява.
Трипръстата чекийка е моето изобретение за обществени места. Вече съм я прилагал в Театъра на бурлеската в Нюарк. Една неделна сутрин — по примера на Смолка, моя Том Сойер — излизам от къщи за училище с бейзболна ръкавица под мишница и си подсвирквам. И когато никой не гледа (очевидно положение, в което не вярвам), скачам в един празен автобус номер четиринайсет и се сгушвам на седалката. Може да си представите колко народ се тълпи пред Театъра на бурлеската в неделя сутрин. Центърът на Нюарк е пуст като Сахара, с изключение на хората пред театъра, които приличат на екипаж на кораб, заболял от скорбут. Луд ли съм, че да влизам? Един Господ знае каква болест мога да си лепна от седалките!
— Няма значение, влизай! Еби им майката на болестите! — обажда се маниакът, който говори по микрофона в гащите ми. — Не разбираш ли какво ще видиш вътре? Женска пичка.
— Пичка?
Цялата, разбираш ли, топла и влажна, и готова за ебане.
— Но мога да хвана сифилис дори само от билета. Ще се лепне на подметките на кецовете ми и ще го замъкна в къщи. Някой идиот може да превърти и да ме наръга, за да ми вземе троянското съкровище от портмонето. Ами ако дойдат ченгетата? Ще размахат пищови, някой ще хукне да бяга, а те ще вземат да ме убият мен по погрешка! Защото съм малолетен. Ако ме убият — и още по-лошо, ако ме арестуват! Какво ще кажат родителите ми?
— Слушай, искаш ли да видиш пичка, или не искаш?
— Искам, искам!
— Момченце, вътре има една курва, която се трие в пердето с гол задник.
Добре — ще рискувам сифилиса. Ще рискувам да ми се накъдри мозъка и да прекарам остатъка от дните си в лудницата, играейки хандбал със собственото си лайно, само че какво ще стане със снимката ми в „Ню Йорк Ивнинг Нюз“! Когато ченгетата запалят лампите и изкрещят: „О кей, маниаци, проверка“, какво ще стане, ако изгърмят крушките? И ме улучат — мен, вече председател на Клуба за международни контакти, а съм само в девети клас! Мен, дето взех две години наведнъж в основното училище! Та нали през 1946, понеже не позволиха на Мериан Андерсън да пее в конгресната зала, аз накарах целия осми клас да се откаже от участие в олимпиадата за патриотично есе. Аз бях и все още съм дванайсетгодишното момче, което като заслуга за смелото му поведение срещу фанатизма и омразата беше поканено в Есекс Хауз в Нюарк да присъствува на конгреса на Комитета за политически действия, да се качи на трибуната и да се здрависа с доктор Франт Кингдън, известния журналист, чиито статии чета всеки ден в пресата. Как мога изобщо да се помисля да вляза в това заведение заедно с тези дегенерати, за да гледам как някаква си шейсетгодишна дама се преструва, че прави любов с азбестово перде, докато в същото време на сцената на балната зала в Есекс Хауз самият доктор Франк Кингдън се здрависва с мен и на фона на аплодисментите в моя чест ми казва: „Млади момко, тази сутрин ще имаш възможност да видиш демокрацията в действие!“ А с бъдещия ми зет, Морти Файбиш, вече съм присъствал на митинги на Комитета на американските ветерани, помагал съм на Морти, който е в председателството, да подрежда столовете за събранията на управителния съвет. Чел съм „Гражданинът Том Пейн“ на Хауард Фаст, чел съм „С поглед назад“ на Белами и „Финали Рен“ на Филип Уайли. Заедно със сестра ми и Морти съм слушал маршовете на храбрия хор на Червената Армия. Ранкин и Билбо, Мартин Дейз, Джералд Л.К. Смит и отец Кофлин, всички тези фашистки копелета са мои смъртни врагове. Така че, по дяволите, какво правя на странична седалка в Театъра на бурлеската, блъскайки чекия в кухнята на ръкавицата за бейзбол? Ами ако има насилие? Ами ако има микроби?