Шикси! През зимата, когато бацилите са заспали своя зимен сън и аз мога да разчитам да преживея до края на учебната година, карам кънки по заледеното езеро в парка Ървингтън. Привечер през седмицата, а после по цял ден в студените, слънчеви съботи и недели кръжа след шиксите по пердетата, които майките им слагат на прозорците. Освен това гоите окачват на предния прозорец бяло парченце плат със звезда в прослава на самите тях и на синовете им, които служат далеч от дома — синя звезда, ако момчето е живо, златна — ако е загинало. „Майка със златна звезда“, тържествено обявява Ралф Едуарде следващата участничка в конкурса „Истина или Последствията“, която след две минути ще получи чисто нов хладилник за кухнята си… Леля горе също е майка със златна звезда, само че — и в това е разликата — на прозореца й няма окачено знаме, защото тя не се чувства горда или благородна, или каквото и да е друго от това, че синът й е убит. Този факт, изглежда, я е превърнал по думите на баща ми в „невротичка“ за цял живот. Откакто Хеши падна убит при десанта в Нормандия, леля Клара прекарва по-голямата част от деня в леглото, като се скъсва от плач, та се налага понякога да викаме доктор Изи да й слага инжекция, за да се поуспокои… Но пердетата — пердетата са целите в дантели или „фантазе“ по някакъв друг техен си начин, който майка ми с насмешка описва като „гойски вкус“. Около Коледа, когато не ходя на училище и мога да се пързалям и вечер, виждам как трепкат и проблясват светлинките по коледните дръвчета зад пердетата на езичниците. Не и в нашия блок — боже опази! — нито на улица „Лесли“ или на улица „Шали“, или пък дори на „Фабиан“, а като наближа линията, която ни отделя от Ървингтън, тук гой, там гой. Стават все повече и ето, вече съм в Ървингтън, а тук е просто ужасно — не само че във всяко антре, огрявано от светлини, е поставено на показ коледно дърво, ами и самите къщи са опасани с гирлянди от цветни лампички, които рекламират Християнството, и отвсякъде към улицата се носи „Тиха нощ, свята нощ“ сякаш — сякаш? — е националният химн, а отвън, върху заснежените ливади, са поставени изрязани фигурки, изобразяващи сцената в яслите — наистина само това е достатъчно да ти прилошее. Как е възможно да вярват на тези глупости? Не само децата, но и възрастните застават в края на снега около малките дървени фигурки, високи само една педя, наречени Мария, Йосиф и Исус, и им се усмихват — и разните кравички и кончета също се усмихват! Господи! Идиотщините на евреите цяла година, а след това и идиотизмът на гоите по празниците! Що за страна! Нима е чудно, че половината от нас са изкукуригали?
Но шиксите, шиксите са нещо съвсем друго. Между миризмата на влажни стърготини и мокра вълна и затопления навес за лодки и гледката на техните свежи от студа руси коси, разпилени изпод кърпите и баретите, аз изпадам в екстаз. Сред зачервени, кикотещи се момичета, завързвам кънките си с премалели, треперещи пръсти и изскачам на студа, вървя след тях на пръсти и по дървеното мостче и най-сетне се спускам на леда след ятото момичета — китка шикси гирлянда от езически девойки. Изпитвам такова страхопочитание и се изплъзвам с такова огромно желание, че чак не може да ми стане. Малката ми обрязана пишка просто се е свила от благоговение. Или може би от страх. Как стават толкова пищни, толкова здрави толкова руси? Презрението ми към вярата им е направо неутрализирано от възхищението ми от вида им, движението им, смеха им и говора им, от живота, който вероятно водят зад тези гойски пердета! Може би това е по-скоро гордост за шиксите — или пък е гордост за онези шкотцим. Защото това са момичета, чиито батковци за привлекателните, добродушни, самоуверени, чистички, бързи и яки полузащитници в университетските футболни отбори с имена като „Нортуестърн“, „Тексас Крисчън“ и „ЮКЛА“. Бащите им са мъже с побелели коси и дълбоки гласове, които говорят винаги правилно, а майките им — дами с мили усмивки и прекрасни маниери, които казват нещо като: „Мери, уверена съм, че сме реализирали трийсет и пет сладкиша на Разпродажбата на печива.“ „Скъпа, не се бави много“ — чуруликат сладко те на своите малки лаленца, когато те припват в бухналите си тафтени рокли на бал с момчета, чиито имена са извадени сякаш от буквара за първи клас — не Арон или Арнолд, или Марвин, а Джони и Били или Джими и Тод. Не Портной или Пинкас, а Смит, Джонс или Браун. Това са американците, докторе — като Хенри Олдрих и Омир, като Великия Гилдерслийв и племенника му Ле Рой, като Корлис и Вероника, като „Уги Прингъл“, който пее под прозореца на Джейн Пауъл46 в „Среща с Джуди“ — това са хората, за които Нат Кинг Кол пее на всяка Коледа „Кестен на жарава се пече, Дядо Коледа пощипва твоето носле“… Жарава в моя дом? Не, не, той пее за техните нослета. Не за своя сплескан черен нос, нито пък за моя дълъг месест нос, а за онези мънички правилни чудеса, чиито ноздри се насочват автоматично на север още при раждането! И си остават така за цял живот! Това са децата, които оживяват от книжките за оцветяване, децата, които се имат предвид на пътните знаци по шосето през Юниън, Ню Джърси, на които пише ВНИМАНИЕ, ИГРАЯТ ДЕЦА и ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО, О НИЕ ОБИЧАМЕ ДЕЦАТА СИ — това са момичетата и момчетата, които живеят „до нас“, които винаги питат за „таратайката“ и се набутват в „мелета“, като успяват да се измъкнат точно навреме за последните реклами — децата, чиито съседи не са Силверстейновци или Ландау, а Фибър Макгий и Моли, Ози и Хариет, Етел и Албрет, и Лоренцо Джонс, и жена му Бел, и Джак Армстронг! Джак Армстронг — най-американският гой! — и то Джак от Джон, а не Джак от Джейк като баща ми… Слушайте, и ние се хранехме под звуците на радиото, та се чуваше чак в пустинята, и за мен последната светлина, която виждам преди лягане, е жълтата лампичка на скалата, но не се опитвайте да ме убедите, че сме като другите, че сме американци точно както и те. Не, не, тези русокоси християни са законните жители и собственици на това място, те могат да надуват по улиците която си поискат песен и никой няма да им попречи. О, Америка! Америка! Може да е означавала злато по улиците за моите прародители, може да е означавала пиле във всяка тенджера за майка ми и баща ми, но за мен, едно дете, чиито най-ранни спомени са от филмите на Ан Радърфорд и Алис Фей, Америка означава шикса сгушена до теб, шепнеща любов любов, любов любов!