И така, в здрача над замръзналото езеро в градския парк, докато се пързалям зад пухкавите червени наушници и трепкащите жълти къдрици на някоя непозната шикса, аз научавам какво значи копнеж. Това е повече, отколкото едно сърдито тринайсетгодишно еврейско мамино момченце може да понесе. Извинете ме за тези подробности, но това са най-мъчителните мигове в моя живот — научавам значението на думата копнеж, научавам значението на думата терзание. Ето, вървят си миличките забързано по крайбрежната алея, кънките им звънтят по изринатата пътека между боровете — и ето и аз тръгвам (ако посмея!) Слънцето е почти залязло и всичко е в пурпур, докато ги следвам на безопасно разстояние. Пресичат улицата както са си с кънките и с весел смях нахълтват в малката сладкарничка край парка. Докато аз събера кураж да вляза през същата тази врата — всички погледи, разбира се, ще бъдат приковани в мен! — те вече са свалили наушниците и са разкопчали якетата си, надигат чаши с топъл шоколад, между гладките си пламнали страни — и онези нослета загадка на загадките! Всяко едно изчезва напълно в чашата с шоколад и след това се показва, без да е изцапано дори с капчица! Господи, как безнаказано си хапват те преди вечеря! Какви момичета! Лудешки и необмислено аз самият си поръчвам чаша шоколад и продължавам да си развалям апетита за вечерята, която ми се поднася от пъргавата ми майка точно в пет и трийсет, когато баща ми влиза в къщи „изгладнял“. После вървя след тях до езерото. После ги проследявам покрай езерото. Най-сетне моят екстаз свършва — те си отиват в къщи при своите правилно изразяващи се бащи и спокойни майки и самоуверените си братя, които живеят всички заедно с хармония и блаженство зад гойските си пердета, а аз тръгвам обратно към Нюарк, към моя бясно пулсиращ живот със семейството ми, което сега живее зад алуминиевите венециански щори, за които майка ми е спестявала години наред от парите за храна.
Колко много сме се издигнали в социалната стълбица с тези щори! Майка ми има чувството, че едва ли не стремглаво сме били изстреляни във висшето общество. Голяма част от живота й сега е отдадена на бърсането на прах и лъскането на всяка една от ламелите на щорите; през деня стои зад тях и ги бърше, а по здрач наднича между своите чистички щори към снега, който е започнал да се сипе на светлината на уличната лампа, и започва да помпи машината си за тревоги. Обикновено е въпрос на минути, преди съвсем да пощурее. „Къде се туби още?“ — изстенва тя всеки път, когато на улицата проблеснат фарове и не са нашите. Къде, о, къде е нашият Одисей? Над нас чичо Хайми си е в къщи, отсреща Ландау си е в къщи, до нас Силверстейн си е в къщи — всички са се прибрали до пет и четирийсет и пет с изключение на баща ми, а по радиото съобщават, че откъм Северния полюс към Нюарк приближава страхотна снежна буря. Да, няма никакво съмнение, можем дори да се обадим на „Такерман и Фарбър“ за приготовленията по погребението и да започнем да каним гости. Да, достатъчно е да се заледят пътищата, за да се стигне до заключението, че баща ми, след като е закъснял петнайсет минути за вечеря, се е забил в някой телеграфен стълб и лежи мъртъв в локва от собствената си кръв. Майка ми влиза в кухнята с лице, което вече напомня Ел Греко. „О, гладните ми арменчета, почакайте, няма смисъл да чакате“… И кой не би потънал в скръб? Само си помислете за годините, които ни чакат — двете й невръстни деца без баща, самата тя без съпруг и подкрепа, само защото изневиделица, точно когато този нещастник си е тръгнал за къщи, е започнало да вали сняг.