Господи, докторе, защо, ама защо, защо, защо, защо трябва една майка да вади нож срещу сина си? Та аз съм само шест-седем годишен. Как мога да бъда сигурен, че тя няма да го употреби? Какво трябва да направя, да се опитам да я излъжа ли — едва на седем години? Още не съм усвоил сложните тактически ходове, по дяволите — та аз може би нямам и двайсет и пет кила! Когато някой размахва нож пред очите ми, подозирам дълбоко скритото намерение, че се готви да ми източи кръвта! Само че защо? Какво ли се мъти в главата й? Докъде може да стигне лудостта й? Да предположим, че аз излезех победител — какво толкова щяхме да загубим? Защо нож, боже, защо заплаха за убийство, защо й е необходима такава тотално унищожителна победа, когато само преди два дни, докато ме гледаше как препускам из кухнята, репетирайки ролята на Христофор Колумб от „Земя на хоризонта“ (пиесата ни от училище), тя така се захласна, че забрави ютията върху дъската за гладене, докато ми ръкопляскаше. Аз съм звездата на нашия клас и никаква пиеса не могат да поставят без мен. Веднъж се опитаха, когато бях болен от бронхит, но както по-късно учителката споделила с майка ми, представлението определено не било на ниво. О, как, как можеше тя след онези славни следобеди в същата кухня, докато лъскаше сребърните прибори, кълцаше черен дроб и нанизваше ластика на шортите ми, като в същото време ми подаваше от циклостилното копие репликите на кралица Изабела за ролята на моя Колумб, на Бетси Рос12 за моя Уошингтън, на госпожа Пастьор за Луи — как можеше да се издига заедно с мен до висините на моя гений в онези прекрасни часове по здрач след училище, а после, вечер, само защото не съм искал да ям някакъв си боб или печени картофи, да насочва ножа за хляб към сърцето ми?
И защо баща ми не я спираше?
Чекиите
След това дойде възмъжаването — половината от съзнателния ми живот премина заключен зад вратата на банята, празнейки се в тоалетната чиния или в коша с мръсно бельо, или пльок — опръсквах огледалото на шкафчето, пред което стоях със смъкнати гащи, за да виждам как точно изхвръква оная работа. Или се сгъвах на две над забързаната си ръка, със стиснати очи и широко отворена уста, за да усетя върху езика и зъбите си вкуса на този лепкав млечнобял сос — макар че често пъти така изпадах в екстаз и заслепление, че той се лепваше право на перчема ми като лисната шепа лосион за коса. Търках прежуления си и надут пенис в цял един свят от омацани носни кърпи, смачкани салфетки и оплескани пижами, преследван от непрекъснатия страх, че гнусните ми деяния ще бъдат разкрити, като ме сгащят точно когато лудо се изпразвам. Въпреки това, почнеха ли да ми се издуват панталоните, не можех да сваля лапи от него. По средата на часа вдигах ръка, извинявах се и хуквах към тоалетната, където с десетина-петнайсет движения на ръката се изпразвах в някой от писоарите. На кино в събота следобед пращах приятелите си до автомата за бонбони и притаен на някоя отдалечена седалка на балкона, изцеждах семето си в станиол от шоколад. Веднъж на един семеен излет изрязах сърцевината на половин ябълка и за мое огромно удивление (подпомогнат, разбира се, от мономанията си) открих на какво ми прилича тя, хукнах навътре в гората, за да легна върху дупката в плода, като си представях, че хладното и месесто отвърстие всъщност се намира между краката на онова митично същество, което винаги ме наричаше Рицарю мой, докато ме молеше да му дам онова, което никое момиче в цялата досегашна човешка история не бе получавало. „О, пъхни ми го, Рицарю мой! — умоляваше ме изтърбушената ябълка, която аз блъсках като оглупял на този пикник. — Рицарю мой дай ми всичко, което имаш“ — зовеше ме празната бутилка от мляко, която криех на рафтовете в мазето, за да я подлудя след училище с надървения си, намазан с вазелин хуй. „Скъпи мой, ела“, пищеше подивялото парче дроб, което в моето безумие купих един следобед от месаря, и, ако щете вярвайте, изнасилих зад една дъска за обяви на път към синагогата, където ни подготвяха за бар мицва13.
Някъде в края на първата година от гимназията и първата онанистична година открих на долната страна на пениса си, точно в основата на главата, малко безцветно петънце, което по-късно беше диагностицирано като луничка. Рак! Сам си навлякох рак. Всичкото това дърпане и блъскане на собствената ми плът, всичкото това търкане ми е докарало неизлечима болест. А нямам и четиринайсет! Нощем в леглото по бузите ми се стичаха сълзи. „Не! — хлипах аз. — Не искам да умирам! Господи, не!“ Но после, понеже тъй и тъй скоро щях да бъда труп, продължавах по същия начин да се празня в чорапите си. Бях си създал навика да взимам в леглото мръсните си чорапи, за да ползувам единия при лягане, а другия при ставане.