Сънят започва още в момента, когато слизам. Аз съм на летище, където не съм бил никога преди, и всички хора, които виждам — пътници, стюардеси, билетопродавачи, носачи, пилоти, таксиметрови шофьори, — са евреи. Толкова ли е различно от сънищата, които разказват вашите пациенти? Толкова ли е различно от това, което човек изпитва, когато спи? Но да сънуваш с отворени очи — кой е чувал за такова нещо? Надписите по стените са еврейски — еврейски графити! Флагът е еврейски. Лицата, които виждате, са същите като по Чанслър авеню! Лицата на моите съседи, моите чичовци, учители, родителите на приятелите ми от детство. Лица като моето собствено! Само че се движат пред екрана на белите стени, под палещото слънце и сред тропическа растителност. И това не е Маями Бийч. Не, лицата на Източна Европа, но само на хвърлей от Африка! В късите си панталони мъжете напомнят ръководителите на летните еврейски лагери, където съм работил през летните ваканции — само че това не е летен лагер. Това е у дома! Това не са учителите от гимназията на Нюарк в отпуск за два месеца, със свирки и папки, сред планините на Ню Джърси. Това са (няма друга дума) местните хора. Върнали са се! Това е мястото, където всичко е започнало! Просто са били на една дълга почивка и това е всичко! Хей, тук ние сме ГОСПОДАРИТЕ! Таксито ми минава през голям площад, заобиколен отвсякъде с кафенета, каквито човек може да види в Париж или в Рим. Само че кафенетата са препълнени с евреи. Таксито изпреварва някакъв автобус. Поглеждам през прозорците му. Още евреи. Включително и шофьорът. Включително и полицаят, който регулира движението! В хотела питам регистратора за стая. Той има тънички мустачки и говори английски сякаш е Роналд Колман. Но и той е евреин.
И сега драмата се задълбочава.
Минава полунощ. Привечер алеята покрай морето е изпълнена с весела и оживена тълпа евреи — евреи, които ядат сладолед, пият сокове, говорят си, смеят се, вървят, хванати за ръце. Но сега, като се връщам в хотела, откривам, че всъщност съм съвсем сам. В края на алеята, откъдето трябва да мина, преди да стигна хотела, виждам петима младежи, които пушат и разговарят. Еврейски младежи, разбира се. Когато ги наближавам, разбирам, че те ме очакват. Един от тях излиза напред и се обръща към мен на английски: „Колко е часът?“ Поглеждам часовника си и разбирам, че няма да ме пуснат да мина. Ще ме нападнат! Но как е възможно? Щом те са евреи и аз съм евреин, какъв би могъл да бъде мотивът им да ми сторят зло?
Трябва да им кажа, че правят грешка. Разбира се, те не биха могли да се отнесат с мен сякаш са банда антисемити. „Извинете“, казвам и се опитвам да се промъкна между тях със строга физиономия на бледото си лице. Един от тях се провиква: „Господине, колко е…“, при което аз ускорявам крачка и продължавам бързо към хотела, като все още не мога да разбера защо искат да ме уплашат така, щом всички сме евреи.
Трудно обяснимо, нали?
Вече в стаята, бързо събувам панталоните и гащетата си и под светлината на нощната лампа разглеждам пениса си. Намирам, че органът е ненакърнен и без каквито и да е явни признаци на заболяване, но въпреки всичко не се успокоявам. Може би в определени случаи (вероятно най-тежките) никога няма външни прояви на заразата. Може би по-скоро разяждащите процеси се извършват скрито и неподозирано в тялото, докато накрая болестта достигне необратим стадий и пациентът е обречен.