И после пак, само че още по-лошо. Моето последно падение и унижение — Наоми, еврейската ми Тиква, Героинята, тази безразсъдна, червенокоса, луничава яка чиновничка! Взех я на стоп за Хайфа от един кибуц близо до ливанската граница, където била при родителите си. Беше на двайсет и една години, висока почти един и осемдесет и изглеждаше като човек, който продължава да расте. Родителите й били ционисти от Филаделфия, които се преселили в Палестина точно преди избухването на Втората световна война. След военната си служба Наоми решила да не се връща в кибуца, където била родена и отгледана, а да живее с млади местни евреи, за да чистят камъни от черната вулканична скала в едно пусто място сред планините близо до границата със Сирия. Работата била тежка, условията за живот били примитивни и винаги съществувала опасност от нападение на сирийски диверсанти, въоръжени с ръчни гранати и пехотински мини. А на нея й харесвало. Достойно за възхищение, смело момиче! Да, еврейска Тиква! Дава ми се втора възможност.
Интересно. Моментално я свързвам с Тиквата, която зарязах, а всъщност на външен вид тя прилича на майка ми. По цвят, по размер, дори по характер тя се оказва човек, който постоянно намира кусури, и мой професионален критик. Мъжете, които има, трябва да бъдат идеални. Но аз оставям сляп за всичко: не виждам приликата между това момиче и снимката на майка ми от гимназиалния албум.
Ето колко откачен и истеричен съм бил в Израел. Само минути след като я качих в колата, вече сериозно се питах: „Защо не се оженя за нея и не остана? Защо не отида в планината и не започна нов живот?“
Веднага подехме сериозен разговор за човечеството. Тя постоянно издигаше разпалени лозунги, които ми напомняха за онези от моето юношество. Справедливо общество. Всеобща борба. Свобода на личности. Живот, отдаден на обществото. Но колко естествено, мислех си, се проявяваше нейният идеализъм. Да, това беше моят тип момиче — невинно, добродушно, зафтих75, непретенциозно и недоебано. Разбира се! Не ми трябват кинозвезди, манекени, курви или някаква подобна комбинация. Не ми трябва сексуална ексцентричност цял живот, нито пък ми се ще да продължавам с тази мазохистична ексцентричност. Не трябва ми скромност, здраве, трябва ми тя!
Говореше английски прекрасно макар малко книжно — със съвсем лек европейски акцент. Не преставах да я разглеждам и да търся признаците на онова американско момиче, което би била, ако родителите й никога не бяха напускали Филаделфия. Това можеше да е сестра ми, мисля си, още едно едро момиче с високи идеали. Даже си представям как Хана би емигрирала в Израел, ако не беше намерила Морти да я спаси. А мен кой щеше да ме спаси? Моите шикси? Не, не, аз тях спасявам. Не, моето спасение явно е в тази Наоми! Носи косите си по детски, на две дълги плитки — номер, разбира се, техника на сънищата, ако изобщо има такива, измислена специално, за да не мога да си спомня веднага снимката от гимназиалния албум на Софи Гински. Софи Гински, която класът „Рижата“ нарече и която ще стигне далече с душа богата и ум в главата. Вечерта, след като прекарахме деня (по моя молба) в разходки из древния арабски град Акко, Наоми нави плитките си около главата като бабичка. Спомням си как си помислих: „Колко е различна от оная манекенка с нейните перуки, фибички и шнолки, и часове, прекарани при фризьора. Как ще се промени животът ми! Нов човек — с тази жена!“
Плановете й бяха да спи в спалня с чувал на открито. Беше в едноседмична ваканция далеч от комуната. Пътуваше с малкото пари, които семейството й бе дало като подарък за рождения ден. Най-фанатично настроените от приятелите й никога не биха одобрили такъв подарък, разказваше ми тя, и вероятно биха я осъдили за това, че го е приела. Тя ми преразказва един остър спор, който избухнал в кибуца на родителите й, когато била още малко момиченце, за това, че някои хора имали часовници, а други не. Най-накрая след няколко разгорещени събрания членовете на кибуца решили да носят часовниците по ред на всеки три месеца. През този ден, по време на вечеря, а после, докато се разхождахме по романтичния кей на Акко, аз й разказах за своя живот. Попитах я дали би дошла с мен в хотела в Хайфа да пийнем по нещо. Тя се съгласи, имала какво да ми каже във връзка с моя разказ. В този момент ми се прииска да я целуна, но си помислих: „Ами ако имам някаква венерическа болест?“ Все още не бях ходил на лекар, отчасти понеже не ми се щеше да споделям с други хора, че съм имал контакт с проститутка, но най-вече защото нямах никакви симптоми. Явно нищо ми нямаше и нямах нужда от лекар. Въпреки всичко, когато я попитах дали ще дойде в хотела, потиснах желанието си да притисна устни към нейната неопетнена социалистическа уста.