— Американското общество — каза тя, като пусна сака и спалния си чувал на пода, в продължение на лекцията, която бе започнала, докато се прибирахме с колата покрай залива на Хайфа — не само търпи груби и несправедливи отношения между хората, но и ги насърчава. Нима това може да се отрече? Не. Съперничество, конкуренция, завист, ревност и всичко лошо в човешкия характер се подхранва от системата. Вие всъщност измервате щастието и успеха чрез такива гнили стандарти като притежания, пари и собственост. Между другото — продължава тя, като се настанява с кръстосани крака върху леглото — голяма част от вашето население е лишено от минималните предпоставки за нормален живот. Не е ли така? Защото вашата система в основата си е експлоататорска, сама по себе си унижаваща и несправедлива. Следователно Алекс — тя изговаряше името ми като строг учител, в тона й се чувствуваше заплаха, — в такова общество никога не може да съществува нещо подобно на истинско равенство. И това е неоспоримо, не може да не се съгласиш, ако изобщо си честен. Например ти какво постигна с твоите разследвания по скандала с онези телевизионни състезания? Поне нещо? Нищо, ако мога така да се изразя. Ти разкри корупцията на отделни слаби личности. Но що се отнася до системата, която ги е научила на тази корупция, върху нея не си оказал и грам ефект. Системата си е останала непоклатима. Системата е ненакърнена. И защо? Защото, Алекс — аха, започва, — ти самият си корумпиран от тази система като мистър Чарлз Ван Хорн. (По дяволите, все още несъвършен! Брей!) Ти не си враг на системата. Дори не си заплаха за системата, както си мислиш. Ти си просто един от нейните полицаи, платен работник, съучастник. Извинявай, но трябва да ти кажа истината: мислиш си, че служиш на справедлива кауза, но си само лакей на буржоазията. Вашата система е сама по себе си експлоататорска, жестока и нечовешка, чужда на човешките ценности, а твоята професия е да се опиташ да покажеш, че тази система е легитимна и морална, като действуваш така, сякаш справедливостта, човешките права и достойнство, могат да съществуват в такова общество, когато явно нищо подобно не е възможно. Знаеш ли, Алекс — сега пък какво? — знаеш ли защо хич не ме е грижа кой носи часовник или дали ще приема пет лири като подарък от моите „преуспели“ родители? Знаеш ли защо тези спорове са глупави и не мога да ги търпя? Защото аз знам, че само по себе си — разбираш ли, сама по себе си! — да, разбирам! Английският колкото и да е странно, случайно е моят роден език! — сама по себе си системата, в която живея аз (и то по собствено желание, това също е особено важно — по собствено желание!), тази система е хуманна и справедлива. Докато комуната притежава средствата за производство, докато всички нужди се задоволяват от комуната, докато никой няма възможност да натрупа богатство или да живее от принадената стойност от труда на друг, дотогава същността на кибуца е непроменена. Всеки човек има достойнство. В най-широк смисъл съществува равенство. И това всъщност е най-важното.
— Наоми, обичам те.
Тя присви кафявите си, пълни с идеализъм очи:
— Как можеш да ме обичаш? Какво приказваш?
— Искам да се оженя за теб.
Бум, тя скочи на крака. Горко на сирийския терорист, който би се опитал да я изненада.
— Какво ти_ става_? Това да не е някаква шега?
— Стани моя съпруга. Майка на децата ми. Всеки штунк, който има панорамен прозорец в къщата си, има и деца. Защо не и аз? Аз нося фамилното име.
— Ти май пи твърде много бира на вечеря. Да, мисля, че трябва да си тръгвам.
— Недей! — И отново уверих това момиче, което едва познавах и дори не харесвах, колко дълбоко съм влюбен в него. — Любов — о, направо потръпвам! — Л-ю-ю-бов — сякаш със самата дума бих могъл да предизвикам чувството.
И когато тя се опита да си тръгне, аз застанах на вратата. Молех я да не си тръгва, за да нощува на някой мокър плаж, някъде си, когато можехме да споделим това огромно удобно легло в Хилтън.
— Не се опитвам да те привлека към буржоазията, Наоми. Ако леглото е прекалено луксозно за теб, можем да го направим на земята.