Сключиха сделката набързо, запалиха субаруто на Ейдриън и следвайки указанията на Браун, изминаха четирийсетина километра до новата му тухлена къща край Потомак. Реката беше започнала да се размръзва.
След като се запознаха, Браун — жизнен петдесетинагодишен мъж — ги поведе към гаража, за да им покаже „Патриша“. Яхтата съседстваше с две луксозни лимузини.
— Страхотна е — каза Макбрайд.
— Дълга е метър и петдесет, мачтата е висока два метра. Разглобява се на две части и има специална калъфка за пренасяне върху кола. Хубаво е да имате багажник.
— Много е красива — каза Ейдриън.
— Корпусът е от карбон и е много здрав — похвали модела Браун. — Също като яхтите в Купата на Америка.
Ейдриън го помоли да й покаже как моделът се разглобява и сглобява, как се закачва килът и как се работи с дистанционния електронен контрол.
— Направо без пари ви я давам — каза той, докато тя пишеше чек за 1250 долара. — Една нова струва поне пет хилядарки.
— Знам, че са много пари — каза Ейдриън, докато се друсаха към Вашингтон, — но дори и най-икономичният ковчег ще ни струва пет пъти повече. И повярвай ми, на Ники това би й харесало много повече.
Панорамният път Маунт Върмънт следваше бреговата линия на Потомак на юг от стария град Александрия. Успоредно на него минаваха алеи за пешеходци и колоездачи и крайбрежието бе изпъстрено с паркове, кейове и места за пикник. При добро време реката се оживяваше от сърфисти и гребци на кану, а на сушата излетници и рибари споделяха поляните с бягащите за здраве, колоездачите и с разхождащи се семейства.
Но сега нито времето беше хубаво, нито беше ясен ден. Бяха абсолютно сами на брега. Луната, неясна и почти невидима зад облаците, светеше съвсем слабо, но те бяха взели мощни фенери. Отне им няколко минути да извадят „Патриша“ от калъфа и да сложат мачтата, кила и руля. Спуснаха я на вода в едно малко тихо заливче и Ейдриън с премръзнали пръсти постави две свещи в стъклени купи на борда — едната отпред, другата отзад. После сложи урната с праха на Ники в квадратната ниша в средата на лодката. Накрая сложи и цветята — рози и нарциси, лилии и петунии.
След това запали свещите и изпрати Ники по пътя й. С радиоуправлението Лу насочи лодката извън заливчето. Лек ветрец наду платната и тя пое към средата на реката. Ейдриън малко се тревожеше, че тежестта на свещниците и на пепелта може да създаде трудности при маневрирането, но изглежда, лодката не се влияеше от тях. Слабите пламъчета примигваха и осветяваха белите платна. Щом лодката стигна океана, Лу изви платната така, че да се издуят от вятъра. Отливът започваше, вятърът беше южен. Лодката заплува напред.
— На добър път — прошепна Ейдриън и вдигна ръка за сбогом.
Лу пусна кутията за радиоконтрол на земята и прегърна Ейдриън. Всичко вече зависеше от вятъра и водата. Лодката се движеше плавно и след няколко минути вече не можеха да виждат нито корпуса, нито свещите. Само когато лодката се повдигаше от вълна, зърваха призрачното бяло на платното — само за миг, преди отново да падне надолу.
Стояха така в мразовития мрак и гледаха как платното бавно изчезва в тъмната морска вода.