Самият Макбрайд имаше докторат по клинична психология и съвременна история — след като защити, бе пътувал близо две години. През това време бе подготвял различни доклади, между които и един за техниките за колективно внушение на знахарите от Бразилия, за влиянието на хипнотичните състояния при вуду-церемониите в Хаити и ролята на „горските треви“ при ритуалите на Кандомбле.
Два от тях бяха публикувани в „Ню Йорк Таймс Магазин“ и след това му предложиха да сключи договор за издаване на книга. След три месеца стипендията му трябваше да бъде подновена и след като обмисли положението, той реши да си почине малко. Беше му омръзнало да живее вечно с куфар в ръка и бе готов да се съсредоточи върху книгата си. И тъй като Фондацията го бе поканила в Цюрих на годишен „разговор“, реши, че това е чудесна възможност да им съобщи решението си по-отрано.
Всичко това беше още един повод да прецени, че животът му е хубав — и че върви към все по-добро. Ако срещата в Института протечеше, както предвиждаше, би могъл да вземе самолета за Лондон в шест и да пристигне навреме за вечерята с Джейн — истинската Джейн, която не бе виждал от месеци. „Сладка Джейн, сладка Джейн…“
Това бе още една причина да ускори темпото и да се прибере в хотела — „Флорида“ — десет минути по-рано, отколкото бе планирал. Имаше достатъчно време да вземе душ, да се обръсне и да се облече, а също и да приготви единствения си багаж — брезентова торба, която бе виждала и по-добри дни.
Трябваше да се срещне с директора на Института Гунар Опдал, богат и космополитен норвежки хирург, сменил медицината с филантропията. Когато говори по телефона с Опдал от Калифорния, Макбрайд разбра, че директорът е склонен да поднови стипендията му за трета поредна година. Радваше се, че ще се срещне лично с Опдал, защото това щеше да му даде възможност да обясни причините за решението си да откаже стипендията, а същевременно да изрази и благодарността си към Института.
И междувременно можеше да посети и Джейн. На път за дома.
Институтът се помещаваше в една градска къща от началото на двайсети век — мрачна камара от гранит, издигната от швейцарски индустриалец, който по-късно се бе обесил на полилея във фоайето (при което го бе повредил). Сградата бе триетажна, с прозорци с дебело старо стъкло, разделени от солидни каменни колони. Имаше медни улуци със страховити водоливници, над керемидения покрив стърчаха три комина, няколко сандъчета за цветя украсяваха первазите на прозорците.
Малка медна плочка край масивната входна врата известяваше името и адреса на Фондацията на немски, френски и английски, а над малко прозорче от оловно стъкло надничаше охранителна камера. Той натисна звънеца веднъж, два пъти и…
— Лу! — Високият Гунар Опдал отвори широко вратата. Беше облечен безупречно в скъп костюм, очевидно шит по поръчка, и с вратовръзка „Хермес“ — Макбрайд бе виждал такива в безмитните бутици на летище „Хийтроу“.
Опдал караше петдесетте, но се движеше леко и пъргаво като застаряващ спортист — какъвто и беше: преди десетилетия бе спечелил бронзов медал на ски спускане. Макбрайд го знаеше от един техен разговор и бе удивен от странното съвпадение: баща му също беше медалист от олимпийски игри (Сапоро, 1972 г.) и бе спечелил сребро в биатлона. Първият американец, спечелил титла в този спорт. Опдал му беше намигнал усмихнато и бе казал, че „биатлонът си е на Норвегия — или поне би трябвало да е така!“.
Сега Опдал разтърси ръката му и го потупа приятелски по рамото.
— Е, как мина пътуването? Имаше ли проблеми?
— Флорида е голяма работа!
— Големи сгради, да. Но чак голяма работа? — изсмя се Опдал. — Не мисля така.
— Добре, но все пак е евтино — разсмя се Макбрайд.
— Следващия път отседнете в „Цум Щорхен“ — засмя се Опдал. — И оставете Фондацията да се грижи за парите. Казвал съм ви: това е наше задължение!
Макбрайд направи жест — нещо средно между кимване и повдигане на рамене, и се огледа. Помещенията на Института си бяха същите, каквито си спомняше: персийски килими, проснати по мраморните подове, гипсови тавани и дъбови ламперии, картини — цветя и пейзажи — и купчина бледосиви персонални компютри върху старинни дъбови бюра.