Опдал отново се появи пред погледа му; някой приближи телевизионен монитор до операционната маса. Той стоеше на малка поставка и очите на Макбрайд се втренчиха в него. С болезнено чувство разбра, че човекът на екрана с тръба, мушната в трахеята, е самият той.
— След малко ще сте по-добре — обеща Опдал. — Не се безпокойте.
После посегна към един от хирургическите инструменти, които лежаха в металния поднос до него.
— Инжектираха ви осем милиграма „Векурониум“ и затова не можете да мърдате. Това е парализиращ медикамент. — Той замълча за момент. — Но не упойва.
После кимна към малкия монитор до масата.
— Съжалявам, че трябва да се виждате — но това е част от процедурата.
С тези думи се обърна към една от сестрите и кимна. Тя застана зад Макбрайд и без да каже дума, се наведе, вдигна горната му устна й с два пръста я издърпа силно, откривайки горния венец.
Опдал се наведе и прокара скалпела си по тъканта, която придържаше устната на Макбрайд към носа. И пред парализирания поглед на Макбрайд, който гледаше монитора с ужас, започна процедурата, позната като „събличане на ръкавицата“ — внимателно отдели кожата на младия човек от черепа и я нави назад, за да получи пряк достъп до мозъка му.
1.
Флорида
7 октомври, 2000 г.
Тя беше като в унес. Носеше се на юг покрай брега. Очите й бяха вперени в хоризонта. Едва дочуваше радиото — звучаха песни от детството й. Колата беше вишневочервено „БМВ“ с гюрук, модел „Z-3“ с нови гуми „Мишлен“ и радио-трепач, предаващо в момента песни от миналото. Нико махна слънчевите си очила, премина на автоматична скорост и свали крака от педала на газта: не искаше да бърза — знаеше много по-хубави неща от бързото шофиране — и натисна бутона „търсене“. Безгрижно слушане. Кънтри мелодии. Стари песни. Салса. Гъста олеандрова зеленина разделяше магистралата, проснала се през опърления от слънцето пейзаж, плосък като игрална маса, опърпан и величествен едновременно. Разнебитени бунгала се мяркаха край пътя под балдахин от дъбови клони, покрити с пухкав бял мъх. Тук-там се мяркаха знамена на Конфедерацията и розови фламинги. Морги и старопиталища. Крайпътни колички, предлагащи варени кестени, креолски ястия и други вкуснотии.
„Флорида“ — помисли си тя, поклати глава и скри очите си зад черните си очила „Рей Бан“.
Ярката светлина и рекламно синьото небе излъчваха очарование. Както и пастелната перспектива на крайбрежието на Залива, на няколко километра на запад. Самата Нико също бе очарователна. Като колата, която караше, Нико беше шедьовър, бърз и скъп.
В Орландо бе слязла от вашингтонския влак и там, на паркинга на гарата, я чакаше скъпото „БМВ“. (Тя би предпочела да лети — обичаше да лети — но при тези обстоятелства — заради багажа и всичко останало, летенето не беше особено практично, а и не можеше да ставай дума за полет.) Но всичко се промени, когато напусна шосето и се насочи на запад, към павирания път, минаващ по насипа, свързващ остров Ана Мария с континента. Отначало видя старомодните звезди от рекламите на „Сони“, „Уол март“ и „Ексън“. Спря на един светофар, погледна вдясно и с голяма изненада видя развлечена жена, излегнала се на паважа до количка за пазар, отрупана с пластмасови торбички, очевидно пълни с боклук. От едната страна на количката висеше картон, написан на ръка:
„Типове от тайните служби на мафията
Убиха Дайна — Джак — Адли Дал.
Курви на баровци и роби на елфи!
И вие сте такива!“
Нико задмина кръстовището, като остави лудостта зад себе си, или поне лудата жена — и заедно с това и унизения провинциален свят.
Посоката й беше към един богаташки комплекс, остров с бариера, на няколко километра от Сарасота — пясъчна ивица, потънала в буйна зеленина, изпъстрена с тюркоазни плувни басейни и изумруденозелени игрища за голф. Това беше район, където бяха намерили място вили за милиони долари и елегантни скъпоструващи владения край блестящия светъл плаж, който, погледнат от въздуха, приличаше на жълт светещ контур.
Или поне така си мислеше тя. Всъщност никога не бе ходила там. Но беше виждала снимки и брошури. И мястото беше красиво. Лонгбоут Кий — Флорида, за която мечтаеха старите богаташи.
Видя знака „Ла Ризорт“ и зави по булевард с палми, който я отведе до входа на елегантна вила с прасковен цвят. Загаси мотора, измъкна дългите си крака и се изправи пред втрещения поглед на портиера.