— Благодаря — тя се върна в стаята, — ще се оправя сама.
Момчето вдигна рамене и се усмихна по детски. Усмивка, показваща доста голям опит.
— Както желаете. — Фразата бе риторична, начин за поддържане на разговора. Познаваше онези гости, които правеха обиколка на вежливост, но тази превзета глезла в шербетенозелена лятна рокля определено не беше от този тип.
Нико се усмихна, пъхна му в ръката една петарка и го изпрати до вратата.
— Благодаря за помощта. — И затвори след него. После се обърна и отиде до чантата, където държеше лекарствата си.
Отвори я и започна да тършува, докато не извади това, което търсеше. Две малки пластмасови шишенца, оранжеви на цвят. В първото държеше месечната си доза литий — то беше почти празно, но у дома имаше още три такива, в шкафчето за лекарства.
Второто съдържаше лекарство, която тя наричаше „Плацебо №1“.
Това беше шега — беше го написала дори под печатното указание: „326 Никол Съливан: да се взима по предписание“. Медикаментът беше експериментален и не се произвеждаше в Щатите, затова и нямаше име, само номер. Не можеше да се открие в „Мерк индекс“ и да се купи от аптека. Човек трябваше да си го изписва от чужбина, или чрез пощата, както правеше тя — три или четири пъти годишно, в зависимост от…
Лекарството й даваше възможност да се види отстрани, като че ли тялото й беше актьор, а тя — публика. Предполагаше се, че имаше лечебен ефект — начин да види себе си през очите на другите. И не само това: „Плацебо №1“ й даваше възможност да прави забележителни неща. Без усилие управляваше тялото и чувствата си. Всяка реакция бе подходяща и премерена (или поне така изглеждаше) и ако искаше, можеше да пътува като интернет-лъч между апартамента, в който се намираше, и отсрещната сграда. И тя се наслаждаваше на това усещане, чувстваше се свободна по начин, по който „нормалните хора“ никога не биха могли да се чувстват. Странна, интересна форма на съществувание.
И за разлика от лития (чиято употреба можеше да доведе до напълняване), страничните ефекти при това лекарство бяха минимални. Но то можеше да обърка паметта. Е, тя беше наред със спомените — минута по минута, час по час, само когато се замислеше за датите възникваха проблеми. Макар че не можеше да каже дали това е признак на леко полудяване, или просто особеност.
Взе от минибара бутилка минерална вода „Евиан“ и отвинти капачката. Изтърси по едно хапче от всяко шишенце в шепата си и ги изпи с няколко глътки вода. После огледа апартамента.
Наистина беше хубав: голям, чист, просторен и стилен. Всичко й харесваше: кошницата за „добре дошъл“ със свежи плодове; тежката бяла хавлия и прозрачният сапун; малкият комплект за шиене и бутилчицата шампанско, сложена във вратата на хладилника. Беше калифорнийско, но все пак бе добра марка. „Домейн Карнерос“. Добро вино.
Завърши огледа, разопакова дрехите си и ги прибра. Съблече се и изпробва всички бански, които беше купила, като се извиваше и въртеше пред големите — от пода до тавана — огледала в спалната ниша, точно пред банята. Спря се на един класически черен модел, който не разкриваше много плът, но после промени решението си и облече лимоненожълти бикини. Май не е от типа „Искам да скрия нещо“ — помисли си и нахлузи кожени сандали.
Прекоси всекидневната и излезе на балкона. Точно под нея се намираше патио с басейн, джакузита и плувен бар, плажни чадъри и масички. Между басейна и залива се полюляваше стройна редица палми; в далечината водната повърхност потрепваше и хвърляше отблясъци.
Вече можеше да усети ефекта от хапчетата, които омекотяваха допира на въздуха до кожата й. Наведе се над перилата, стисна ги и си припомни — съвсем бегло — че се страхува от височини. Но не и сега. Сега не чувстваше нищо. По същия начин можеше да си седи и във всекидневната.
Долу, на плажа, служители методично подреждаха светлосини шезлонги с емблемите на курорта. Нико зяпаше, омагьосана, как прибоят нахлува и се отдръпва, как копринено бялата пяна се къдри и разбива с приглушен шум. От време на време детско гласче се провикваше някъде откъм басейна.
Тя влезе вътре и измъкна компютъра си — лаптоп с кожена калъфка. Постави го на масата до телефона, нагласи яркостта на монитора и натисна бутона за включване. Изчака близо минута да се зареди програмата. После набра AOL и отново зачака. Чуха се познатите шумове и бипкания, виртуалното ръкостискане на модема, разменящ протоколни любезности между компютъра и сървъра. След малко всичко бе готово.
Имате поща!