— На Фа… Много умно, Марта, но по-добре изпробвай психологическите си номера на някой друг. Точно сега не обичам Фалон. Дори не го харесвам. И ако ме наблюдаваш на твоите монитори знаеш, че не лъжа.
— Единственото, което виждам, е кълбо наранени емоции. Напълно разбираемо. — Марта се позасмя и това трябваше да помогне на Шанел да се досети какво предстои. — И в пълен синхрон с наранения ти задник.
— Сипвай сол в раната. Защо да не го направиш? Аз…
— Достатъчно — прекъсна ги Тедра. — Не разполагам с много време и нямам намерение да го пилея в кавги.
— Аз не участвам в кавги — настоя възмутено компютърът. — Аз давам информация и обяснявам. И Шани разбра много добре какво искам да кажа, иначе нямаше да започне да го отрича така разгорещено.
Шанел не каза нищо, но изражението й беше красноречиво. Тедра въздъхна и отиде да седне до нея.
— Само се въртим в кръг, а простият факт е, че ти не постъпи правилно, Шани. Твоят другар в живота задължително трябваше да ти даде урок. Освен това няма абсолютно никакъв смисъл да му се сърдиш, поради простата причина, че воините не оставят своите другарки в живота да им се сърдят… поне не за дълго.
Младата жена все още не отговаряше, затова майка й предприе друга тактика, макар и не особено охотно.
— Беше ми непоносимо да слушам, но Марта каза, че си вдигнала голям шум. Толкова лошо ли беше, Шани, или просто преиграваше?
— И двете.
Тедра потрепна.
— Вероятно си му изкарала акъла, Шани. Трябваше да му дадеш да разбере, че си служиш добре с меч. Тогава той може би нямаше да бъде толкова… разстроен.
— Вярната дума е „безмилостен“.
Майка й се усмихна.
— Съмнявам се. Но дори и да е така, надявам се вече да си си дала сметка, че си заслужила наказанието и няма смисъл да се сърдиш повече.
— Той не ми позволи дори да използвам медитех, майко — оплака се с тънко гласче Шанел.
Тедра обви с ръка раменете й и ги стисна леко.
— Неприятно ми е да го кажа, но го разбирам, скъпа. Той иска да те накара да запомниш по-добре урока, с надеждата, че така няма да се налага да бъдеш наказвана повече. Аз, от своя страна, не смятам, че това е необходимо. Искаш ли Марта да те заведе в някой медитех? Няма да отнеме повече от няколко минути.
— Не, благодаря. Ако Фалон разбере, без съмнение ще реши, че трябва да започне отначало.
— Вероятно. По-добре ли се чувстваш вече?
Едва сега младата жена си даде сметка, че недоволството й бе започнало да намалява.
— Да. Но трябваше да ме оставиш да му се сърдя още малко. Не искам да се пита дали не е спрял прекалено рано.
— Убедена съм, че нямаш намерение да го оставиш да си помисли подобно нещо — отвърна с половин усмивка Тедра.
— Сега, като спомена за това, ме накара да се замисля. Май наистина няма да го оставя — отвърна на усмивката й Шанел.
— Учиш я на лоши неща — намеси се в този момент Марта.
Тедра изсумтя.
— Тя се е свързала с воин, което означава, че й е нужна колкото се може повече помощ. Като стана дума за помощ, къде сложи онази стара учебна конзола, която изрови отнякъде за новия й племенник?
— Идва — отвърна Марта и машината се появи в краката им.
Шанел засия.
— О, това е страхотно! Ще свърши чудесна работа за Древан като начало!
— Сигурна ли си обаче, че искаш да го обучаваш на нещо повече от онова, на което са свикнали тукашните воини?
— Стига да пожелае. Фалон вече подготвя почвата за бъдещи преговори с посетители, така че кой знае какво ще стане след няколко години. Няма да е лошо да разполагат с воин, който се чувства като в свои води сред посетители и може да помогне със съвети.
— Не бях се сетила за това — рече Тедра.
— А аз се сетих — побърза да се похвали Марта.
Шанел успя да сдържи усмивката си, като видя какво смръщване заслужи компютърната свръзка от страна на майка й, и продължи:
— Онова, което искам да направя най-вече за момчето, е да го накарам да повярва в собствената си стойност, нещо, което майка му се е постарала да изкорени от съзнанието му.
— Нека не споменаваме тази жена, тъй като има опасност да отида да я потърся, за да я предизвикам и аз.
Компютърът се изсмя.
— Майка ти изгаряше от желание да я повали на земята, Шани.
Тедра махна пренебрежително с ръка.
— Тя си получи заслуженото. Аз самата не бих могла да се справя по-добре. А сега нека те погледна, преди да си тръгна. — Хвана дъщеря си за ръцете, дръпна я да се изправи и се усмихна, като видя облеклото й. — Може би трябва да се преселя в Ба-Хар-ан. Кой би помислил, че тези воини позволяват толкова неща на своите жени? Определено завиждам. — А после се намръщи. — Нищо чудно, че Чалън не искаше да идвам.