Прехапа нерешително устна. Щеше ли да се осмели да го направи? По дяволите, да! Беше невероятно, че изобщо го бе намерила и то толкова скоро, затова нямаше да злоупотребява и да търси другаде късмета си, Той наистина бе едър, но това не означаваше, че няма да бъде внимателен към нея.
Младата жена отстъпи малко назад, за да намали напрежението върху врата си, причинено от взирането нагоре към лицето му. Той обаче я хвана за ръката и я придърпа. Явно желаеше да я докосва. Тя също искаше да го докосва. Смущаваше я единствено близостта им.
— Ще трябва да ми отпуснеш малко пространство, ако искаш да те гледам. Вратът ми няма да издържи дълго на това напрежение.
В отговор той я обхвана с едната си ръка и я вдигна пред гърдите си. Шанел бе едновременно приятно развълнувана и разтревожена от агресивната му дързост. Сега вече стояха очи в очи и това създаде нов проблем за нея, или по-скоро — за сетивата й. Звездици! Беше прекрасно да бъдеш притисната така. Толкова прекрасно!
— Няма да излезе нищо. Не и на публично място. Пусни ме! Можеш да ме държиш за ръката.
— Казвам се Фалон Ван’иър.
Това бе неговият отговор.
— Радвам се да го науча, но въпреки това ще трябва да ме пуснеш, докато сме на публично място.
— Казваш го така, сякаш очакваш да стане твоето. Често ли става твоето?
Усети, че това го забавлява. Продължаваше да не я пуска.
— Не винаги — призна предпазливо младата жена. — Но в много случаи — да. Особено когато, за разлика от другите, използвам здравия разум.
Фалон се засмя и тя усети до пръстите на краката си вибрациите на басовото му ръмжене.
— Аз също съм свикнал да става моето. Всеки път. И имам малко предимство пред теб.
Нима това бе неговото чувство за хумор?
— Защо си толкова скромен? Имаш голямо предимство пред мен. — Присви очи. — Няма да ме пуснеш, така ли?
— Не.
— Дори и ако от това произлязат проблеми. Аз съм покровителствана, Фалон Ван’иър, и наметалото ми е добре познато.
Той повдигна другата си длан и погали наметалото й.
— Съзнавам това, жено, макар да ми се иска да не беше така. Ти обаче се отдаде на грижите ми за известно време, така че не предвиждам проблеми с воините на Кан-ис-Тран.
Нямаше намерение да му обяснява, че воините, които можеха да го възпрат, бяха воините на баща й. Все още не искаше той да разбира коя е.
— Какво ще кажеш да ме пуснеш, за да се махнем оттук?
— Значи все още опитваш да направиш така, че да стане твоето? Това в проблем ли ще се превърне, жено? Нима си неспособна да приемеш волята ми?
Стори й се, че този въпрос бе от голямо значение. Ако кажеше „да“, дали щеше да я пусне и да си тръгне? Но не можеше да отвърне и „не“, тъй като това действително можеше да се превърне в проблем. И може би най-добре беше да разбере още сега какво щеше да стане.
— Надявах се, че ще можем да прекараме известно време заедно, за да се опознаем. Но това не означава, че ти принадлежа, Фалон. Дори и да ти принадлежах, пак можеше да не се съгласявам с всичко, което кажеш. Аз не съм робиня, готова да се подчинява безпрекословно. Имам си своите мнения и чувства, които могат да бъдат или да не бъдат в съзвучие с твоите. Ако волята ти е разумна, естествено бих я приела. Но ако не е, не очаквай от мен да си трая. Искам още сега да знам дали е против твоите принципи всичко това.
— Не те ли изслушах внимателно?
— Така е, изслуша ме. Не избяга уплашено, когато откри, че мога да бъда малък деспот. — Думите й го накараха да се усмихне. Тя го имитира. — Може би ще ми кажеш защо не искаш да ме пуснеш.
— Защото много ми харесва да те чувствам до себе си. Защото предпочитам, ако се наложи, да се бия с всеки воин, който ми се изпречи, отколкото да се лиша от това усещане дори за момент.
О, Звезди!
— Защо просто не ми го каза?
Фалон се усмихна.
— Значи моето желание изведнъж стана приемливо и за теб?
— Ти успя да го… обосновеш. Може би ако изчезнем наистина бързо, проблемите, които предвиждам, няма да ни достигнат. Дали палатката, от която излезе преди малко, не е твоя?
— Не съм сигурен, че разпалеността ти ми допада. Къде и кога ще те отведа, това решавам аз. Ти само можеш да очакваш.
Младата жена го изгледа невярващо, след което избухна:
— Звездици! Къде съм чувала това преди? Ти не си от Кан-ис-Тра, нали?
— Не. Също като теб. Забравих го за момент. Това прави разпалеността ти приемлива.
Тя му се усмихна. Нямаше намерение да поправя грешката му. Не искаше да отрича. Колкото по-малко въпроси й задаваше засега, толкова по-добре. А що се отнася до нея самата, тя изпита огромно облекчение при вестта, че той не е воин, след като бе започнал да звучи именно като такъв.