Шанел се повдигна на колене, за да се изправи лице в лице срещу него, с надеждата, че това ще го накара да намали темпото. Той обаче вече посягаше към връзките на наметалото й.
— Ще може ли… ще може ли да поговорим за обичаите…
— Както и да искаш да го наречеш, жено, вече сме го започнали.
— Нямах предвид…
— Само срещу едно протестирам — заяви той с лека досада в гласа и изражението. — Затова сега ще те освободя от него.
Шанел проследи с очи пелеринката си, която прелетя през отвора към предната част на палатката. Може би той смяташе, че далеч от погледа тя губеше значението си.
— Това не показва, че вече не съм пазена.
— Знам, но иначе ме потиска.
Била го потискала? При положение че очите му вече бяха изпълнени с толкова бурни емоции? Ако сега всичко това се отприщеше…
Шанел се отдръпна инстинктивно, когато ръцете му се насочиха отново към нея. Той забеляза реакцията й, но тя не го спря — пръстите му бяха вече в косите й; очевидно възнамеряваше да ги разпусне.
— Защо сега очите ти се изпълниха със страх? Допреди малко в тях не виждах такова нещо.
— Не е страх. Просто… струваш ми се доста настървен, Фалон, сякаш вече не се контролираш.
Наложи се да отмести ръцете му, тъй като той не успя да открие как да разкопчае кистранската шнола, сама натисна механизма на тила си и косите се разпиляха по гърба й. Младият мъж моментално придърпа кичур пред рамото й, взирайки се учудено в златистия им цвят.
— Нямах представа — промърмори на себе се той, като притисна косите й към бузата си, — че това също ще бъде превъзходно. Златото се цени толкова малко тук, но при теб то се превръща в истинско съкровище.
Думите му й доставиха удоволствие, но инстинктът й самосъхранение се обади отново, когато той започна да я придърпва към себе си.
— Няма да изгубиш самоконтрол, нали?
— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че никога досега не съм го губил?
— Ще се успокоя, ако знам, че това няма да бъде първият път, в който ще го изгубиш.
— Не бих могъл да се закълна, жено. Никога преди не съм се чувствал така.
— Как?
Пръстите му заопипваха лицето й, за да се насладят на усещането, не грубо, но не и много нежно.
— Беше достатъчно да те зърна, за да разбера, че искам да ми принадлежиш.
Шанел не бе сигурна, че е наясно какво иска да й каже.
— Но ти ме имаш.
— За момента. И се чувствам по-благодарен, отколкото мога да изразя, че ми се отдаваш. Но знам, че това е само временно. — Дланите му обхванаха лицето й и я привлякоха по-близо. — Искам да те командвам! Искам да бъдеш под моя закрила! Непоносимо ми е да мисля, че не мога да те имам по всички начини, които са ми известни.
Устремът му едновременно я вълнуваше и плашеше. Той обаче започваше да звучи все повече и повече като воин и това само увеличи тревогата й.
— Това единственият проблем ли е?
— Не — отвърна сериозно Фалон. — Бях готов да се слея с теб още в мига, в който те зърнах, толкова силно бе желанието ми. И то не намаля, керима, напротив, нарасна. Затова не мога да ти дам нежността, която бих искал, но не трябва да се тревожиш, че ще ти причиня болка. По-скоро бих те оставил още сега, отколкото да рискувам да ти причиня болка.
Думите му не я успокоиха. Едно бе мъж с нормални размери да се остави на емоциите си. Ван’иър обаче не беше сред тях. Какво ли означаваше за него „да не причинява болка“?
Чувстваше се поласкана, задето я желаеше толкова силно. Но трябваше да бъде луда, за да поеме подобен риск особено след като той бе признал, че не е сигурен дали ще успее да запази самоконтрол и да бъде достатъчно нежен с нея. Всичко това противоречеше на уверенията му, че няма да й причини болка, а освен това прекалено много й напомняше на воините, за да й подхожда.
Изобщо не трябваше да идва, не трябваше да позволи да се стигне дотук. Какво щеше да прави сега? Да си тръгне, разбира се, но по възможност — без грозен скандал. Само дето не беше сигурна, че той щеше да я остави да си тръгне току-така. Трябваше да го изиграе. Може би да го накара да затвори очи, а тя да се измъкне и да изчезне, преди да е разбрал какво изобщо става. Беше обаче по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.
И тогава й дойде наум да използва страха.
— Знаеш ли, Фалон, бихме могли да изчакаме малко, докато… докато се поуспокоиш.
— Шегуваш ли се?
— Добре, значи отпада. Затвори си тогава очите и за малко не ме докосвай. Аз сама ще се съблека, така че дрехите ми да не пострадат от не особено нежните ти ръце. Обаче няма да гледаш, защото понякога гледането действа възбуждащо, а ние точно това избягваме, ако желаем да преживея цялата тази работа.