— Все още ли мислиш, че ще ти сторя нещо лошо?
— Не нарочно.
— Не искам да се страхуваш от мен, жено.
Заяви го толкова строго, че я накара да се изсмее нервно.
— Тогава нека опитаме да направим така, както предложих, а? Затвори си очите!
Той се подчини и седна върху петите си. Изразяваше болезнено нетърпение.
— Бих предпочел да го направя аз, дори дрехите ти да пострадат малко…
— Това изобщо не е решение на въпроса.
— В такъв случай побързай, жено.
Досега не бе чувала по-добър съвет и тя се възползва незабавно от него, но бе успяла да отстъпи на не повече шейсет-седемдесет сантиметра, когато гласът му я закова на място.
— Говори ми. Разсейвай ме, за да не си представям какво правиш.
Дяволска работа. Разсейването обаче не беше лоша идея, в случай че я хванеше, докато се измъкваше, и се наложеше да се оправдава. Така можеше да поуспокои бушуващите в него емоции.
— Добре — отвърна тя, — но ти ще трябва да продължаваш да държиш очите си затворени.
— Ще трябва ли? Не ми пука за навика ти да даваш нареждания, жено.
Не обърна внимание на недоволството му, тъй като той продължаваше да стиска клепачи и въпреки нежеланието си, й се подчиняваше. Вероятно просто изпитваше необходимост да обясни отношението си. За да го успокои, тя заяви:
— Не съм искала да давам нареждания, Фалон. По-скоро бих казала, че давам предложения. — Особено когато имаше вземане-даване с мъже с неговите размери, помисли си тя, едновременно развеселена и тревожна. Отстъпи още една крачка и усили леко глас, така че той да не забележи увеличаването на разстоянието помежду им. — А сега нека поговорим за имена и за причината да не използваш нито веднъж досега моето. Ти чу името ми, нали?
— Чух го — изсумтя Ван’иър. — То обаче не звучи женствено.
Още една крачка и се озова извън купчината кожи.
— Вярно е. Точно заради това майка ми го обича толкова, а баща ми не го използва. По този начин се обръщат към мен и приятелите ми, но ти… ти можеш да ме наричаш така, както ти харесва.
— Искам да те нарека моя.
Произнесе го простичко, но с чувство, и думите достигнаха до сърцето й. Тя също бе желала той да я нарече своя, но след това я бе дострашало. Ами ако наистина не й причинеше болка? Ами ако бе позволила тревогите й да я обземат до такава степен, че да помрачат разсъдъка й и да станат причина да пропусне най-хубавото, което би могло да й се случи някога?
По дяволите, ето, пак го правеше — позволяваше силното привличане да я ослепи така, че да не вижда пределно ясните факти. Този човек можеше да я пречупи на две с голи ръце, а емоциите му бяха прекалено бурни, което изобщо не беше в стила на воините.
— Имаш силно развито чувство за… собственост… нали? — Отдалечи се с още две крачки и бавно се изправи на крака. — Това е старомодна привичка в повечето светове. От коя планета каза, че си?
— Не съм ти казвал. Има ли значение?
— Не. — Дъхът й секна, защото при тези думи той бе посегнал към нея. — Стига само да не си тукашен.
Обърна се и побягна, но извика, тъй като една ръка я хвана за косите още преди да е стигнала изхода на палатката.
— Къде мислиш, че отиваш, жено?
Не звучеше ядосано. Можеше просто да го уговори да я пусне, вместо да планира подобно бягство. Но сърцето й биеше уплашено.
— Аз… промених си намерението, Фалон.
В отговор мъжът я обхвана през кръста, повдигна я и я понесе обратно към кожената постеля. Тревогата й премина в паника.
— Не ме ли чу?
— Чух те — отвърна той, като я постави върху кожите и се приведе така, че прикри половината й тяло със своето. — Аз обаче не съм си променил намерението и по-добре се примири. Ти ме пожела. Ти ме избра, жено.
— Това беше, преди да започнеш да се държиш като емоционален воин.
— И това те плаши?
— И още как! Аз реагирам странно на болката, Фалон Ван’иър. Изпадам в истерия. Пусни ме!
Младият мъж поклати бавно глава.
— Съжалявам, че се страхуваш, керима, но вече ти казах — няма да ти причиня болка. Сама ще се убедиш.
— Чакай!
Не успя да каже нищо повече, тъй като точно в този момент той откри предимствата на кистранското облекло. То бе замислено така, че да се съблича бързо и лесно. Едно подръпване, едно опъване, и се свличаше от тялото. Това обаче никога не бе ставало толкова бързо, както в ръцете на Фалон. После ръката му обхвана брадичката й, за да може да я обсеби с устата си, докато другата му длан изучава формата и чувствителността на гърдите й. Шанел не можеше да направи нищо, за да го възпре. И не след дълго… Изведнъж… Вече не бе толкова сигурна, че изобщо желае да го спира.