— Първо ще поговорим.
— Струва ми се, че трябваше да поговорим малко повечко преди това. Сега вече няма какво да си кажем.
— Напротив. Има да се каже много и ще започнем с това — защо ме дари с първия си път.
Червенината упорито не си отиваше от бузите й.
— Там, откъдето идвам, не държат особено на това.
Думите й бяха верни донякъде, тъй като тя действително току-що се бе върнала от Кистран, а там на девствеността се гледаше като на нежелано неудобство. И обикновено тази пречка се премахваше безболезнено в някой от медицинските центрове преди започването на сексуалния живот. На Шака’ан обаче бе съвсем различно. Тук на девствеността държаха изключително много и обикновено жената я даряваше на своя другар.
Шанел знаеше всичко това, но тя бе само наполовина Шака’анка. Беше се надявала, че ще може да удостои с този ценен подарък своя мъж. Именно поради тази причина я бе пазила досега. Но и не беше чак съсипана от мисълта, че в крайна сметка нямаше да стане така. Беше попила достатъчно от философията на майка си, за да се разстройва заради някаква си разкъсана мембрана… която сега кървеше обилно.
— Трябва да вървя.
— Опитай.
Дланта върху гърдите й обаче казваше: „Не си прави труда.“
— Не можеш да ме държиш тук, Фалон.
— Мога. И ще го направя. Докато се отърсиш от страха и разбереш…
— Не се страхувам от теб.
— Не е вярно. Трепериш.
Шанел затвори очи. Опита да се отпусне. Ако ставаше въпрос само за проклетото треперене, щеше да го прогони. Но онова, което я притесняваше най-вече в момента, бе дланта му. Сега вече наистина се страхуваше.
— Трябва да ми позволиш да ти покажа, че няма причина да се боиш от мен — продължи Ван’иър. — Няма да се посрамя отново. Кълна ти се.
Тя го изгледа подозрително.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да се съединим пак.
— Не… В никакъв… случай!
Страхът й даде достатъчно сили, за да отблъсна ръката му и да се изтърколи по-далеч от него. За Фалон обаче не беше проблем да я достигне, да я върне до себе си и да я притисне към стоманеното си тяло, което й бе причинило толкова болка.
— Не, моля ти се, Фалон, не мога. Не отново!
— Шшт, керима. Това трябва да стане, но явно не сега. Страхът ти ме лишава от мъжественост.
Дланите му я галеха успокояващо по гърба. Усещаше силните удари на сърцето му в бузата си. Престана да прави повече опити да го отблъсне. Имаше нужда от утехата му.
Измина известно време.
— Фалон, вече съм добре. И наистина трябва да си вървя. Приятелите ми ще се разтревожат, ако не се появя скоро.
— Можеш да вървиш, ако обещаеш да се върнеш, когато изгрее луната.
— Не мога тази нощ. Вече имам други…
— Тогава при следващия й изгрев.
— Добре.
Беше готова да обещае всичко, каквото и да е то, само и само да се измъкне по-скоро оттук.
Този отговор й донесе свободата; ръцете му се разтвориха и вече можеше да стане. Направи го незабавно, но болката не закъсня да се обади, за да й напомни да намали темпото.
Точно бе започнала да се облича, когато Ван’иър промълви:
— Усещам, че нямаш намерение да удържиш дадената дума, жено.
Дума, изтръгната с мъчение? Разбира се, че нямаше да я удържи. Искаше й се обаче да не го бе усетил. По дяволите! Не можеше ли да изчака, докато се облече, преди да го каже? Тогава тя просто щеше да побегне.
Реши да не отговаря, но това го накара да добави:
— Ако ти не дойдеш при мен, тогава аз ще дойда при теб. Ще го направя.
Шанел се обърна, за да го погледне; тревогата й се бе върнала.
— Защо? Знаеш, че това бе нещо временно, Фалон. Ти го разбра… Няма никакъв… смисъл…
Думите замряха в устата й, когато гледката пред очите й най-сетне достигна до обзетите й от паника сетива. Той лежеше съвсем гол, абсолютно спокоен и въпреки това — толкова сексапилен, че дъхът й секна. Известно време се взира безмълвно в него… Когато осъзна какво прави, се извъртя рязко. Наложи се да прехапе устни, за да удържи стенанието, породено от внезапното движение.
Добре. Очевидно имаше нужда от тази болка, за да й напомня, че не можеше и дума да става за нова близост с него. Струваше й се невероятно, че изобщо й е необходимо напомняне. Не беше нормално да продължава да го желае след онова, което й бе причинил. Подобна реакция бе по-скоро опасна. И единственият начин да избегне опасността бе, като се махне оттук завинаги.
Навлече полата и блузата си за рекордно кратко време, въпреки болките. Точно се навеждаше за колана, когато той я сграбчи и притисна към твърдите си като скала гърди. Дланите, поставени малко над лактите й, не я стискаха, но въпреки това нямаше никакъв шанс да се отскубне от хватката им.