— Не мога да взема сама това решение. Ако бъде освободен един, той ще започне да освобождава и останалите. Освен това ще се озовем отново на изходната позиция, т.е. мъжете ни ще се втурнат през глава да воюват.
— Хората винаги допускат грешки. Обикновено се учат от тях и после продължават да си живеят.
Преди Донила да успее да отговори, сестра й се върна, придружена от две полуголи робини и обяви троснато, че вечерята е готова.
Когато таблата бе поднесена на Шанел, тя видя върху нея четири ястия и какви ли не лакомства. Последва обаче примера на своята домакиня и избра квадратната чиния, без да има представа какво й предстои да яде. Вниманието й бе привлечено от робините и грозните червени ивици по бедрата и прасците им.
Следите от насилието я възмутиха дотолкова, че тя незабавно поиска обяснение от Лейнар. В същия момент обаче се чу някакъв звънец и я стресна. Донила остави чинията си встрани, извади някакво кубче от джоба на униформената си куртка и попита:
— Какво има?
От кубчето се разнесе женски глас, скърцащ и паникьосан.
— Те са тук. Петима. По-добре елате и вие, генерале. Те не само са по-високи от жената, те са… два… метра… и десет сантиметра!
Донила погледна към гостенката, на чието лице се изписа: „Нали ти казах“, преди да се обърне отново към кубчето.
— Някой направи ли онова, което се бяхме уговорили?
— Съмнявам се, генерале. Те са прекалено огромни, за да се приближим до тях… и са въоръжени с мечове, дълги горе-долу колкото мен.
— Добре. Къде си?
— Във вашата сграда. Щом пристигнали, те принудили неколцина от нашите мъже да ги заведат при главнокомандващия. Вече са на път към офиса ви и като гледам колко бързо получават отговори, ще тръгнат към дома на сестра ви всеки момент.
— Идвам веднага, а междувременно ти заключи сградата, влез в кабинета ми и се погрижи да останат там. Кажи им, че ще се поява след десет минути, за да разговаряме. Непременно ги задръж. Погрижи се и за жени, които ще влязат с мен. Ще трябва да използваме палките едновременно, тъй като те са групичка и няма да ни бъде лесно. — Пусна кубчето отново в джоба си, изправи се и, преди да тръгне, се обърна към сестра си: — По-добре я скрий, за всеки случай.
На Шанел й се искаше тонът й да бе по-окуражаващ. А фактът, че оставаше с Лейнар, изобщо не се покриваше с представите й за сигурност. Тя, от своя страна, продължаваше да се храни спокойно, сякаш нищо не се е случило.
— Не е ли по-добре да напусна дома ти, в случай че нещо се обърка и Фалон разбере къде съм? — предложи Шанел.
— Глупости… Но ако те е страх чак толкова, можеш да използваш собственото ми убежище. Точно зад теб. Само че заключи отвътре. Вратата е специална. Дори един двуметров варварин не може да я разбие.
Развеселеният й тон вбеси Шанел. Тя самата не виждаше нищо смешно в създалата се ситуация. Реши, че е по-добре да предупреди:
— Ако ме открие, сделката ни се проваля. Вземам си обратно гаалските камъни.
Лейнар кимна замислено.
— Естествено. Но кажи ми… ако те открие, ще те накаже ли, че си избягала?
Ъгълчетата на устните й увиснаха тъжно.
— Ще го сметне за свой дълг.
— Какво още чакаш? Трябва да ти е ясно едно: когато Дони каже, че няма да бъде лесно да се използват едновременно палките, всъщност има предвид, че е почти невъзможно.
Шанел стана и тръгна към затворената врата, без да забележи злобните огънчета, които проблеснаха в очите на нейната домакиня. Колко обаче се изненада, когато откри в скривалището и други хора.
На пода отсреща двама мъже седяха по турски. Хоризонтално между тях бе разположен стълб, отстоящ на около метър от пода и от стената, на която бяха закрепени метални белезници. И от двете страни на всеки чифт висеше богат асортимент от камшици. Белезите на робините… И Лейнар наричаше това убежище? Много забавно.
Двамата мъже се изправиха. Без да им обръща внимание, младата жена се обърна с намерението да излезе. И откри, че вратата нямаше нужда от заключване; беше се заключила автоматично.
— Още една нова и вече я изпращат тук? Ей, момичета, как не разбрахте, че трябва да внимавате, за да не си навличате така бързо неприятности?
Шанел хвърли поглед през рамо; двамата се приближаваха към нея.
— Аз… струва ми се, че ме бъркате с някого.
— Всичките твърдят това.
Реши да не спори и опита отново да отвори вратата. Не стана. Тогава някаква длан се плъзна надолу по ръката й, докато стигна до китката и я изви назад. Обърна се с намерението да зашлеви нахалника — все пак и двамата бяха значително по-ниски от нея самата — но в този момент вторият сграбчи другата й ръка.