Усещаше златистата й кожа невероятно мека и опияняваща. Красотата й го хипнотизираше. Копнееше за времето, когато ще може само да я съзерцава колкото си иска, без да се измъчва от непреодолимата нужда да чувства всеки сантиметър от тялото й до своето. С мъка сдържаше милувките си да не станат прекалено силни и груби или да не я стресне, като включи в играта и зъбите си.
Наградата за усилията му бе изпълнената й със страст реакция, в началото колеблива, след това дръзка и най-накрая — в пълна самозабрава, та чак се наложи Фалон да възпира ръцете й, за да не изгуби напълно самоконтрол. Тя изскимтя в знак на протест. Той я целуна, за да я накара да замълчи. Шанел се извиваше в ръцете му и се притискаше към него, тъй като не бе в състояние да издържа повече.
Разтвори краката й и проникна в нея; телата им се сляха в екстаза на сътворението на живота, може би прекалено прибързано, но тя го приветства разпалено и това му достави невъобразимо удоволствие. Да спре дотук, се оказа най-трудното нещо, което бе правил някога в живота си. Всичките му мускули потрепваха от усилието да не се движи в нея. Тя самата не заставаше неподвижно и така правеше задачата му още по-непосилна.
Шанел не го чу, когато произнесе името й за първи път; не го чу и когато го промълви за втори. Намираше се сред истински въртоп от удоволствие и болезнено желание; корабът можеше да се разбие, без тя да разбере. Онова, което най-сетне достигна до съзнанието й, бе неприятната неподвижност на Фалон и дрезгавият му глас, когато изрече името й за пореден път.
Отвори очи. Той се бе надигнал над нея и мускулите му потрепваха от напрежение, а в очите му бушуваха огнени емоции.
— Недей — нареди тихо Ван’иър, като допря бузата си до нейната, за да я успокои. — Причиних ли ти болка? — Когато тя поклати глава в знак на отрицание, той додаде: — И няма да ти причиня.
— Тогава защо…
— Знаеш защо. — Отдръпна се назад, за да срещне отново погледа й, и Шанел сдържа дъха си, когато го чу да произнася думите: — Баща ти повери на мен защитата на твоя живот. Сега в замяна аз ти поверявам своя живот и той ще бъде твой до деня на моята смърт. — Целуна я с такава нежност, че очите й се насълзиха. — Вече си моя, Шанел Ван’иър — прошепна със страст той, без да се отделя от устните й. — Можеш ли да го отречеш?
Отговорът сам се изтръгна от гърлото й:
— Не!
— С моя живот върви и сърцето ми. И то е вече твое — да го разбиеш или да го обичаш според волята си. Надявам се на твоята любов.
И тогава я притисна предпазливо към себе си, за да й даде онова, от което тя се бе страхувала така глупаво. Нямаше никаква болка, само усещане за неговата сила, която сега проникваше дълбоко в нея и създаваше вълни на блаженство и безкрайни кипящи горещи пулсации. Извика, без да съзнава какво прави и се вкопчи във Фалон, сякаш от това зависеше животът й. Най-после усети мощта на неговото освобождаване, което доведе и нея самата до поредната кулминация.
Измина известно време, преди да бъде в състояние дори да отвори очи. Никога не се бе чувствала така слаба и безсилна и в същото време — толкова задоволена. Нейният воин наистина бе надминал себе си, бе сдържал обещанието си и бе доказал, че може да му има доверие. Чудеше се дали да му го каже. Не, по-добре беше да си мълчи. Вероятно и без това изпитваше такова задоволство, че още малко му оставаше да се пръсне.
Тези мисли я накараха да се усмихне. Не можеше да отрече, че си бе намерила дяволски добър любовник, стига само да успееше да обуздае своите страсти…
Усети го да се размърдва край нея и внезапно се озова върху гърдите му. Отвори очи точно навреме, за да улови усмивката му, докато я наместваше отгоре си така, както му се искаше. Тя лично нямаше нищо против. Той беше достатъчно широк, за да лежи удобно върху него. Ръката, която постави върху задника й обаче, започна да й действа на нервите. С другата си длан младият мъж просто хвана кичур от косите й, за да я придърпа към себе си за кратка целувка — нежна, но лишена от страст. Надигна се на ръце, за да може да го вижда. Той имаше самодоволен вид и тя разбра, че предстоеше да чуе нещо по повод на това тлеещо в него задоволство.
— Тя, която се нуждаеше толкова от моя самоконтрол, доказа, че не притежава такъв — почти измърка той.
Шанел се усмихна.
— Така ли?
— Това не ти ли се струва странно, жено?
— Не особено. Моят самоконтрол беше ли ти необходим?
— Би могъл да свърши работа.
— О, бедничкият. Струва ми се, че просто ще трябва да се усмихнеш и да го понесеш… в противен случай ще се наложи да се въздържаме…