Той побърза да я привлече към себе си и я целуна, за да заглуши края на това предложение. Младата жена бе задъхана, когато най-после я пусна. Погледна го отново. Да продължава да го предизвиква, означаваше да действа срещу здравия разум.
Трябваше да минат няколко секунди, преди да успее да изрече:
— Както виждам, за въздържание не може и дума да става.
— Тъй като това повече не е твоето желание, няма защо да споменаваме за него.
— Чувал ли си за свръхсамоувереност? — Не можа да устои на изкушението да го подразни поне още малко. — Толкова ли си сигурен, воине?
— Ти отричаш ли?
Шанел въздъхна.
— Днес нямам особено голям късмет с отричането. — Това й напомни за другите неща, които не бе успяла да отрече; реши, че е по-добре да го предупреди. — Надявам се обаче да не си останал с погрешното впечатление, че след като вече си ми другар в живота, ще се разбираме безупречно и ще живеем в абсолютна хармония.
Началото на неговия отговор бе една усмивка, достатъчно бляскава, за да я накара да потръпне.
— Не доказах ли току-що точно обратното?
— Добре — отвърна тя; не се сдържа и също се усмихна. — Признавам, че е възможно едно-единствено изключение — в леглото. Но извън него…
— Ще ми се подчиняваш за всичко. Така няма да има никакви затруднения.
— Нали не вярваш, че наистина ще бъде толкова лесно? Не казвам, че няма да се старая да ти се подчинявам. Винаги съм била послушна дъщеря… добре де, доскоро. Съществуват обаче и други причини да не желая воин — неща, срещу които съм категорично против…
Показалецът му политна към устните й, за да я накара да замълчи.
— За всичко ще се погрижим.
— Това друго обещание ли е?
— Обещавам да те направя щастлива, въпреки всички неща, с които не си съгласна.
По-голямо противоречие не бе чувала. Но сега действително нямаше настроение за спорове. Предпочиташе вместо това да опознае воина, с когото се бе оказала свързана завинаги, особено силното тяло, върху което се бе излегнала така удобно. Щом осъзна, че сега имаше известни права над това тяло, усети приятни собственически тръпки, нещо, което не бе изпитвала никога.
Отдаде се на приятните усещания, като плъзгаше длани но раменете и ръцете му и наблюдаваше как мускулите му се свиват при нейното докосване. Започна да целува напосоки наслаждавайки се на соления вкус на кожата му
Фалон лежеше абсолютно неподвижно, затова внезапното му изохкване я изненада.
— Жено, прекалено рано е да си играеш така с мен.
— Защо? — пошепна през смях тя.
Той я завъртя под себе си и проникна в нея така бързо, тя успя само да хлъцне. За всеки случай, ако този отговор не й бе достатъчен. Фалон прибави:
— Тъй като все още не съм ти се наситил. Започвам да се съмнявам дали изобщо някога ще ти се наситя.
Шанел също започваше да се пита дали пък тя на свой ред щеше някога да му се насити, но с този проблем определено можеше да живее. А след това не остана време за повече въпроси, тъй като ръцете й се вкопчиха косата му и не след дълго извика, понесена от вълната на невероятното удоволствие. Помисли, че ще изгуби съзнание. Щеше да се разсмее, ако не беше толкова изтощена. Едно обаче вече бе разбрала: бе на път да се пристрасти към правенето па секс с този воин.
По-късно той я привлече към себе си в своите обятия и я целуна по челото Тя почти не го усети. Беше полузспала, когато го чу да въздиша. Но думите, които последваха, бяха такива, че можеха да вдигнат и мъртвец, камо ли една нищо неподозираща Шака’анка.
— Направи ме по щастлив, отколкото съм предполага, че е възможно, затова се страхувам от онова, което трябва да направя сега. То обаче трябва да бъде направено.
Глава 32
Шанел повдигна глава от раменете му и го погледна невярващо.
— Страхуваш се от онова, което трябва да бъде направено? Кажи, че не става дума за същото, което предполагам, Фалон. — Той не отговори веднага, но изражението му бе достатъчно красноречиво. Младата жена пребледня. — Не можеш да го направиш — промълви тя. — Не и след онова, което току-що… Просто не можеш!
Ръката му галеше нежно бузата й и за момент й се стори, че е сгрешила в предположенията си.
— На мен също изобщо не ми допада, че това ще трябва да помрачи началото на съвместния ни живот — прошепна с искрено съжаление Ван’иър. — Ти обаче знаеше, когато напусна бащиния си дом без разрешение, че ще бъдеш наказана за постъпката си. Можеш ли да го отречеш?
Не можеше и негодникът го знаеше много добре. А ужасът й скоро премина в обида.
— Тогава ме отведи у дома и остави баща ми да ме накаже.
— Той вече няма това право. Ти обаче трябва да бъдеш наказана и това мога да го направя единствено аз. Не ще разочаровам нито баща ти, нито брат ти. И ти го знаеш.