Аурелет Кий-Дар обаче се оказа наистина изумителна изненада, която определено можеше да й бъде спестена поне през първия ден от пребиваването й в Ка’ал.
Въпросната дама влезе в трапезарията заедно със своя съпруг, Диймън; двамата се държаха за ръце и се усмихваха, очевидно доволни, че са отново заедно. Аурелет все още сияеше, когато забеляза брат си и се спусна да го приветства със сестринска преданост.
— Диймън ми каза, че си си взел другарка в живота, Фалон, но шегаджията му с шегаджия не пожела да ми открие нищо повече, освен че била прекрасна. И наистина е прекрасна — допълни тя, като се обърна към Шанел, и се усмихна приветствено.
Шанел не бе очаквала това. Сестрата на Фалон имаше неговите цветове — същата черна коса, същите светлосини очи. Беше десетина сантиметра по-ниска от Шанел, но почти не се забелязваше, толкова гордо бе изправила гръбнак. Носеше браки от бяла заалова кожа, очевидно направени специално за нея, тъй като обгръщаха краката й така, сякаш бяха излети по тях. Зелените й ботуши бяха в тон със зелената пелерина, цвета на Диймън, а прозрачната бяла риза с широки ръкави и дълбоко изрязано деколте, бе пъхната в браките. И ако панталоните не бяха достатъчен шок за Шанел, коланът определено бе особено при положение, че на него висеше истински, почти еднометров меч.
Браките можеха да се носят единствено от воините и бяха забранени за кан-ис-транките. Както и употребата на каквото и да било оръжие. Аурелет носеше и двете. И явно това беше позволено. Очевидно на ба-хар-анките се даваше много по-голяма свобода, отколкото бе предполагала. За щастие!
Нямаше време обаче да помечтае какво би означавала за нея самата тази свобода, тъй като Фалон побърза да пусне бомбата си.
— Аурелет, бих искал да се запознаеш с Шанел от дома Ли-Сан-Тер.
Сестра му замръзна.
— Да не искаш да кажеш, че това е толкова разпространено име в онази страна, Фалон?
— Не.
— Значи е роднина на Далден?
— Негова сестра.
Аурелет пребледня.
— Не — промълви тя, но бързо повиши глас. — Не ми казвай, че си се обвързал с дъщерята на онази кучка, която доведе посетителите тук. Кажи, че не е вярно, Фалон!
— Вижте, нека… — започна Шанел, но те не й обърнаха внимание.
— Вече е сторено, Аурелет — отвърна Ван’иър. — И не може да се промени само защото ти си против. Тя е моя другарка в живота и към нея трябва да се отнасяш…
— Сякаш бе малко, че онзи другият дойде — прекъсна го вбесено тя. — Но той поне си тръгна. А тази тук ли ще я държиш? Няма да го допусна!
Фалон започваше да показва признаци на известно нетърпение, но не и на истински гняв.
— Нямаш думата по този въпрос.
— Така ли? Ако тя остане в този дом ще я предизвикам!
— За Дрода, няма… да направиш… такова нещо! — изрева младият мъж. — Осмеляваш се да ми диктуваш какво да правя, сестро! Да ми даваш ултиматуми! Моята другарка в живота ще бъде там, където съм и аз!
— В такъв случай я предизвиквам тук и сега! — извика с не по-малка сила Аурелет.
Мълчанието, което последва, бе ужасяващо. Спречкването бе привлякло вниманието на всички присъстващи. Човек не виждаше всеки ден воин, при това шодан, почервенял като рак от гняв. Нито пък жена, застанала пред един така вбесен воин, да го предизвиква. Шанел поне никога не бе и сънувала подобно нещо.
Тя самата бе смъртнобледа. Не обичаше подобни конфронтации. И сега, като се замисляше, стигаше до извода, че тези ба-хар-анци… ами да, бяха прекалено емоционални и владееха зле чувствата си. Освен това за първи път виждаше своя другар в живота истински ядосан и това изобщо не й допадаше. Предпочиташе да не знае, че е възможно да се разгневи до такава степен.
Но очевидно грешеше като смяташе, че той не владее гнева си. Очевидно го владееше достатъчно, за да заяви, не така гръмко, но не по-малко заплашително:
— Забранявам го!
Аурелет също сниши значително глас, но не за да отстъпи. Напротив, имаше триумфиращ вид.
— Не можеш, братко. Предизвикателството е направено.
— Забранявам на моята жена да го приеме.
Сините очи на Аурелет се разшириха.
— Ще я оставиш да посрами дома ни?
— Не може да го посрами, след като нейният другар в живота не й е оставил избор. А тя ще ми се подчини. Ти обаче посрами тази къща като пожела да се биеш срещу член на собственото си семейство.
— Никога няма да приема една посетителка-мелез за член на семейството! По-скоро бих…
— Диймън, отведи жена си! Да не я виждам, преди да съм поискал правото да я накажа аз вместо теб!
Аурелет не си тръгна покорно. Наложи се Диймън да я отнесе на ръце от трапезарията, а проклятията й се чуваха още дълго.
Шанел изпита облекчение, че сцената бе приключила, но подобна враждебност я бе разтърсила силно. Никой никога досега не я бе мразил, с изключение може би на Лейнар. Но кой би могъл да каже какво всъщност изпитваше онази странна съндърка? При Аурелет обаче нямаше никакво съмнение — тя наистина я мразеше.