— Слизай долу. Време е за напитката ти.
— Ей сега. Веднага идвам.
Майка. Мъка. Как сходно звучат. Матриархат. Майцеубийство. Паразит. Парацид, препарат за изтребване на паразити. Всичките — оцветени в нюанси на синьото като синьото одеяло, с което тя го завиваше всяка вечер като малък и което миришеше на етер и на топло мляко…
Лека нощ, да спиш в кош…
Мисли си, че всяко момче обича майка си. И неговата майка много обича сина си. Толкова много, че целият ще те глътна, С. М. А може би наистина го е глътнала, понеже той точно така се чувства — сякаш полита бавно, но неумолимо, засмукан в търбуха на звяра…
Полита. Ето една синя дума. Полита на юг, към синевата. Полъх на море и вкус на сълзи отново му напомнят за кофичката и за горкичките уплашени същества на дъното, погиващи бавно на слънцето…
Тя толкова се гордее с него, така твърди, гордее се с работата му, с интелекта му, с дарбата му. Само че дарбата може да бъде отровна, така да знаете. Пазете се от отровни дарби. И от устремени на юг лястовици. На юг, към острова на мечтите му, към сините Азорски острови, към Галапагос, към Таити, към Хаваи…
Хаваи. Давай… Давай… Това е най-далечната южна граница на картата в главата му, ухае на далечни подправки. Не че е ходил там, естествено. Но му допада приспивната напевност на думата, на името, звучащо почти като смях. Бели пясъци, брегове с палми и сини небеса с вещаещи хубаво време облачета. Ухание на плумерия. Красиви момичета с пъстри саронги, заболи цветя в дългите си коси…
Съзнава, че всъщност никога няма да се отправи на юг. Въпреки всичките си амбиции майка му никога не си е падала по пътешествията. Тя обича своя малък свят, фантазията си, живота, който е дълбала късче по късче в скалата на предградията. Знае, че тя никога няма да напусне това място, вкопчена в него, в последния си син, като мида, като паразит…
— Ей! — провиква се тя отдолу. — Слизаш или не? Нали каза, че идваш?
— Слизам, мамо.
Разбира се, че слизам. Винаги слизам. Някога да съм те лъгал?
Гмурва се в отчаянието, когато слиза долу, в салона с мирис на евтин плодов освежител за въздух — май на грейпфрут или на мандарина — сякаш се спуска в търбуха на огромно, зловонно и умиращо животно, динозавър или изхвърлен на брега син кит, повръща му се от синтетичната цитрусова миризма…
— Идвай, приготвила съм ти напитката.
Седи в тясната кухничка, скръстила ръце пред гърдите си, а стъпалата й са изгърбени в обувките с високи токчета. Както винаги, той за един кратък миг се учудва колко е дребничка. Винаги си я представя по-висока, но тя е много по-ниска от него, само ръцете й са учудващо големи в сравнение с крехкото й птиче тяло, кокалчетата им са обезформени, но не от артрит, а заради пръстените, които събира от години — със златна английска лира, с грозд от диаманти, с турмалин с цвят на кампари, с полиран малахит и с плосък син сапфир в златно гнездо.
Гласът й е едновременно крехък и странно пронизителен:
— Изглеждаш ужасно, СМ. Нали не се разболяваш? — Изрича го подозрително, все едно сам си го е навлякъл.
— Не спах добре — отговаря той.
— Трябва да си изпиеш витаминната напитка.
— Добре съм, мамо.
— Ще ти се отрази добре. Хайде, изпий я. Знаеш какво става, когато не я изпиеш.
И той я поглъща както всеки път, а вкусът е на гниеща мътилка — равни части плодове и лайна. Тя го измерва с онази ужасна нежност в тъмните си очи и го целува лекичко по бузата. Уханието на парфюма й, „Синият час“, го загръща като одеяло.
— Защо не си полежиш още мъничко? Поспи малко преди довечера. Толкова те товарят в тази болница, направо е престъпление…
Вече наистина му е зле — може наистина да си полегне, да се върне в леглото и да се завие презглава, понеже няма по-лошо нещо в живота от това, от усещането как се давиш в нежност…
— Видя ли? Мама знае най-добре.
Ма-мин. Ма-стиф. Ма-стодонт. Думите плуват в главата му, кръжат като пирани, надушили кръв. Боли, но той открай време знае, че после ще го боли много повече; ръбовете на предметите вече са опасани с дъги, които след миг ще разцъфнат и ще се раздуят, ще пронижат като с копие черепа му точно зад лявото око…
— Сигурен ли си, че си добре? — пита майка му. — Да поседна ли до теб?
— Не. — Болката, бездруго силна, само се влошава от присъствието й. — Трябва да поспя. Ще се оправя след час-два.