Обръща се и се запътва нагоре, стиснал перилата, а противният вкус на витаминната напитка изчезва под напора на внезапно връхлетялата го болка и той едва не пада, обаче не го прави, понеже тогава тя ще дойде, ще остане до леглото му с часове или с дни, докато го мъчи ужасното главоболие…
Стоварва се върху неоправеното легло. Няма изход, казва си. Това е присъдата. Виновен. Сега трябва да си вземе лекарството, както прави всеки ден от живота си, лекарството, което ще го пречисти от лошите мисли, лек за скритото вътре в него…
Лека нощ. Да спиш в кош…
Сладки сънища, sineokomomche.
Напишете коментар:
chrysalisbaby: ау това е страхотно
JennyTricks: (изтрит постинг).
ClairDeLune: Много интересно, sineokomomche. Може ли да се каже, че е представен истинският ти вътрешен диалог или е портрет на герой, който смяташ да разработиш на по-късен етап? Така или иначе, много ще се радвам да прочета още!
JennyTricks: (изтрит постинг).
6
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикувано в: 22:40, вторник, 29 януари
Достъп: ограничен
Настроение: язвително
Слуша: Волтер: „Когато си зъл“
Идеалното престъпление има четири етапа. Първи етап, набелязване на обекта. Втори етап, наблюдение на дневния режим на обекта. Трети етап, проникване. Четвърти етап, действие.
Засега няма причина да бързам, разбира се. Тя е едва на втория етап. Минава покрай къщата всеки ден, вдигнала яката на яркочервеното си палто, за да се предпази от студа.
Естествено, червеното не е нейният цвят, но не очаквам да го знае. Не знае, че обичам да я наблюдавам, да обръщам внимание на подробности от облеклото й, да гледам как вятърът развява косата й, как тя пристъпва премерено, как напредва с поредица от почти недоловими докосвания — опира ръка на стената, отърква се в тиса, поспира и вдига лице към учениците, които играят и вдигат шум в двора. Зимата е оголила дърветата и когато не вали, листата ритмично пукат под нозете и все още смътно миришат на фойерверки. Знам, че и тя си мисли същото, знам, че обича да се разхожда по алеите и из градините на оградения със зидове парк и да слуша как голите дървета си шушукат на вятъра. Знам, че тя вдига лице към небето и отваря уста, за да улови дъждовните капчици. Знам как изглежда, когато не е предпазлива, как устата й се разкривява, когато е разстроена, как обръща глава, щом се заслуша, как лицето й се накланя по посока на някой мирис.
Обръща внимание предимно на миризмите — поспира пред хлебарницата със затворени очи, обича да застава на прага и да вдъхва уханието на топъл хляб. Иска ми се да можех да я заговоря открито, но шпионите на мама са навсякъде, наблюдават, докладват, изследват…
Една от тях е Елинор Вайн, която се отби днес привечер. Уж да провери как е мама, но всъщност да се поинтересува от мен, да подири признаци на скръб или на вина след смъртта на брат ми, да надуши какво се случва у дома и да научи, ако има някакви новини.
Всяко село си има човек като нея. Местният досадник. Човек, дето все си вре носа в хорските работи. Онзи, към когото всеки се обръща, когато му потрябва информация. Елинор Вайн е тази личност в Малбри, отровна подлизурка, която в момента е единият член на пагубния триумвират, съставящ свитата на майка ми. Явно трябва да се чувствам поласкан. Госпожа Вайн рядко излиза от къщи и наблюдава света през дантелените си пердета, само понякога благоволява да допусне някого в безукорната си светиня за бисквити, чай и хапливи клюки. Племенницата й Тери ходи на курс по творческо писане като терапия. Госпожа Вайн е на мнение, че ние двамата с Тери бихме били очарователна двойка.
Днес тя беше самата любезност.
— Изглеждаш изтощен, С. М. — отбеляза тя приглушено, както човек разговаря с болник. — Дано да се грижиш за себе си.
Всички в Селото знаят, че Елинор Вайн си пада малко хипохондричка, че пие двайсетина хапчета и че постоянно се дезинфектира. Преди повече от двайсет години мама чистеше къщата й, но сега Елинор е запазила тази привилегия за себе си и човек често може да я види през прозореца как, надянала гумени ръкавици, лъска плодовете в купата от рязано стъкло върху кухненската маса с изписана на слабото безцветно лице смесица от радост и тревога.
Айподът ми свиреше песен от една от актуалните ми плейлисти. В слушалките мрачно сатиричният глас на Волтер обясняваше различните добродетели на порока, а като негов меланхоличен контрапункт звучеше циганска цигулка.