9
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 04:56, петък, 22 февруари
Достъп: публичен
Настроение: предпазливо
Слуша: „Дъ Рубетс“: „Сладка моя любов“
Сигурно вече сте се досетили, че това не е обикновена измислица. Другите ми истории до една са разкази за неща, които вече са се случили — макар че оставям на вас да решите дали са се случили точно както ги описвам. Тази кратка история обаче е по-скоро произведение, върху което все още работя. Проект в развитие, ако щете. Пробив в концепцията, както би казала Клеър. И като всяко друго концептуално произведение не е напълно лишена от риск. Всъщност повече или по-малко съм убеден, че всичко ще свърши със сълзи.
Пет минути, за да отиде с кола до „Розовата зебра“. Още пет, за да оправи работата. И после — опа! всичко изчезна! — идва ред на експлозивния финал.
Надявам се да се грижат за орхидеите ми. Те са единствените неща в къщата, които ще ми липсват. Останалото да изгние, ако ще, пет пари не давам, с изключение на порцелановите кучета, разбира се, за които имам специални планове…
Най-напред обаче да се измъкна от стаята. Вратата е чамова и здрава. Ако беше филм, сигурно щях да я разбия. Само че в реалността е нужен по-разумен подход. Многофункционален инструмент с отвертка, пила и ножче с късо острие ще ми помогне да се справя с пантите, след което мога да си изляза необезпокояван.
Хвърлям последен поглед към орхидеите си. Забелязвам фаленопсиса — известен и като орхидеята пеперуда — трябва да се пресади. Прекрасно знам как се чувства. Аз също от години живея в едно и също тясно, задушно и отровно пространство. Време е да изследвам нови светове, струва ми се. Време е да се измъкна от пашкула и да отлетя…
Докато се оправям с вратата, ми хрумва, че би трябвало да се чувствам по-добре. Коремът ми се бунтува. Малко ми се гади. Айподът ми е в пътната чанта, затова си пускам радиото. От мъничките тонколонки се разнася младежкият рок на „Рубетс“, които пеят „Сладка моя любов“.
Като малък си мислех, че тези песни са написани за мен; че дори певците по радиото отнякъде знаят, че съм специален. Днес музиката ми звучи зловещо, тревожен фалцет, който се плъзга по дебел пласт низходящи акорди към загадъчния акомпанимент от „дуп-шуа“ и „буп-шуа“, а вкусът е кисело-сладък като киселинните бонбончета, които като дете пъхваш отстрани в устата си, за да разтърсиш вкусовите си рецептори и те рязко да се свият, а ако не внимаваш, връхчето на езика ти се плъзга по твърдата захарна повърхност и се натъква на мехурчетата с остри ръбчета, и устата ти се пълни със сладост и с кръв, и точно това е вкусът на детството…
Ахааааа-оооооох-ооооооооох…
Днес долавям нещо зловещо в тези извисяващи се, издръжливи вокали, нещо, което разкъсва вътрешностите като чакъл — копринена чанта. Думата „сладка“ не е сладка, тя е розова и мирише на газ, като зъболекарски анестетик, зашеметяващ и натрапчив, като нещо, което си пробива път в главата ми и аз почти си го представям там — точно в този момент, ето тук и там — а „Рубетс“ свирят мигренно силно в кухничката на „Розовата зебра“ и се усеща миризма, противно сладникава и газова, която избива през аромата на прясно кафе. Обаче мама всъщност не я забелязва, понеже петдесетте години, през които пуши „Марлборо“, са изпратили по дяволите обонянието, само мирисът на „Синият час“ стига до нея. Тя отваря вратата към кухнята…
Разбира се, няма как да съм сигурен. Възможно е да греша за радиостанцията. Възможно е да греша за времето — може все още да е на паркинга или пък вече всичко да е приключило — но въпреки това някак си ми се струва, че съм съвсем прав.
Може би все пак имаше нещо в дрънканиците на Федър за пришълци, призраци, духове и астрални проекции, защото точно така се чувствам сега, по-лек от въздуха, наблюдавам всичко някъде отвисоко, от тавана, а „Рубетс“ пеят и аз вече виждам темето на мама, пътя в изтънялата й коса, пакета „Марлборо“ в ръката й, запалката, поднесена към връхчето на цигарата, виждам и как свръхнагрятият въздух се набръчква и раздува като прекалено надут балон, и как тя се провиква: „Ехо? Има ли някого?“, и запалва последната си цигара…
Няма време да проумее. Всъщност никога не съм възнамерявал да има. Глория Грийн не е оса в буркан, която можеш да улавяш и да пускаш когато си поискаш. Нито пък е морско раче, оставено да умре на летния пек. Смъртта й е мигновена, а горещата вълна я помита като буболечка — пуффф! — и я запраща в забвение, така че нищо, дори едно пръстче не остава, за да може sineokomomche да я идентифицира, не остава дори прашинка, достатъчно голяма, че да подрънква в някое порцеланово куче…