Ами Криси? Пак е болна. Този път почти й съчувствам. Като гледам списъка с приятелите й тази сутрин, забелязвам с намаляваща изненада, че azurechild е изтрит. Веднага проверявам за sineokomomche. Ето, и мен ме няма.
Три фала, едва ли е съвпадение. Спускам се надолу по списъка си, преглеждам акаунти и аватари. BombNumber20. Purepwnage9. Toxic69. Всичките ми приятели. Като че ли всички до един са решили да ме зарежат на badguysrock…
Разбира се, няма нищо от Albertine. Нейният акаунт е маркиран като „спящ“, а мястото й в WeJay — „изтрито“. Все още бих могъл да прегледам по-старите й постинги — онлайн нищо никога не се губи, всяка дума е скрита в кеширани страници и кодирани файлове, призраците в машината. Но Albertine вече я няма. За пръв път от двайсет години — може би за пръв път през живота си — sineokomomche е съвсем само.
Сам. Горчива кафява дума като сухи листа, натикани от вятъра в капан. Има вкус на утайка от кафе и на мръсотия и мирише на пепел от цигари. Внезапно изпитвам страх. Не толкова задето съм сам, а заради отсъствието на онези гласчета, които ми казваха, че съм реален, онези, които твърдяха, че ме виждат…
Разбирате, че това е измислица, нали? Нали знаете, че никога никого не съм убил? Да, част от постингите ми бяха проява на лош вкус, може би дори бяха малко извратени, но нали не смятате, че съм извършил нещо подобно…
Нали, Криси?
Нали, Клеър?
Сериозно. Не беше истинско. Художествена измислица, да ви говори нещо? Ако е звучало реалистично, ако ви е убедило, тогава — е, несъмнено е комплимент, доказателство, че sineokomomche пипа здравата…
Нали, момчета? Токсик? Капитане?
Отново опитвам да сляза по стълбите. Трябва да повикам такси. Трябва да изляза. Трябва да избягам. Трябва да се кача на самолета на обяд. Обаче сякаш са ме прерязали на две, краката едва ме държат. Успявам да стигна до банята, където повръщам, докато в корема ми не остане нищичко.
От опит знам, че това не помага. Каквото и да ми е дала този път, то си е проправило път до кръвта и е прекъснало всичките ми системи. Понякога трае с дни, друг път със седмици, зависи от дозата. Какво е използвала? Не знам. Трябва да повикам такси. Ако пропълзя, ще стигна до телефона. В салона е, при кучетата. Само че мисълта, че ще лежа там безпомощен под погледа на тези порцеланови кучета, е повече, отколкото измъчените ми нерви могат да понесат. Змиите са плъзнали в корема ми и нищо не може да ги спре…
По дяволите, гади ми се. Вие ми се свят. Стаята се върти променливо. Пред очите ми разцъфват черни цветя. Ако просто си лежа кротичко, нещата може и да се оправят. Може би след време ще си възстановя силите колкото да стигна до летището поне…
Дрън! Сигналът на пощенската ми кутия. Този сладникаво-горчив електронен звук. Някой приятел ми е изпратил съобщение. Знаех си, че няма да ме зарежат тук. Знаех си, че най-накрая ще дойдат.
Пропълзявам обратно до клавиатурата. Кликвам на иконката за съобщения.
Изпратен коментар на постинга ви!
Отивам на последния си постинг. Добавен е само един ред. Без аватар, само картинката от програмата — син силует в квадратче.
Изпратете коментар:
JennyTricks: НИКАК НЕ Е ЗЛЕ ЗА АМАТЬОР. ОБАЧЕ НЕ Е МНОГО РЕАЛИСТИЧНО.
Накрая е сложила емотикон, малко намигащо личице.
Няма начин. Няма начин! Струйка пот плъзва по гръбнака ми. Коремът ми е пълен с натрошено стъкло. Това е шега, нали? Просто лоша шега. Още от първия път, когато се логна и се мислеше за много умна.
О, моля ви, като че ли бих могъл да я пропусна с това странно потребителско име…
JennyTricks.
Генитрикс13.
А и цветът й понякога е девствено синьо, друг път е зелено като сукното на сергията на пазара, и мирише на „Синият час“ и на „Марлборо“, и на зелеви листа, и на солена вода…
Изпратете коментар:
sineokomomche: Мамо?
Не, не, разбира се, че не. Чух взрива, за бога. Мама няма да се върне — нито днес, нито когато и да било. А дори да е успяла някак да избяга, тогава защо ще избира този начин, вместо просто да се върне вкъщи и да се разправя с мен лице в лице?
Не, някой просто се опитва да ме подлуди. Най-вероятно Albertine. Добър опит, Albertine. Само че играя тази игра достатъчно дълго, за да допусна да ме уплаши аматьор.