Дрън! Още едно съобщение. Постинг на badguysrock!
Той обаче е на половината път до площадката на стълбите, облегнат на перилата. badguysrock е остров, от който изведнъж неистово му се иска да избяга. Всяка стъпка, която прави, му струва усилие, но ще излезе навън, ако ще това да го убие. Никакво пълзене, sineokomomche. Ще успее да се качи на проклетия самолет…
Толкова е съсредоточен, че почти не чува шума от колата, и когато тя спира на алеята, му трябват няколко секунди, преди да реагира.
„Нима полицията вече е тук?“, пита се sineokomomche.
Затръшва се вратата на кола. Чува хрущенето на стъпки, които приближават в снега. Издрънква ключ и се превърта в ключалката. Входната врата бавно се отваря. Чува тупването на ботуши върху изтривалката. Два пъти. После боси стъпки по паркета в коридора.
„Намерили са ключовете, това е“, казва си. Отключват си. Двама детективи. Вижда ги мислено, мъж и жена (винаги има и жена). Мъжът ще се държи простичко и делово, жената ще бъде по-мила, по-чувствителна. Но… защо си свалиха ботушите? И защо не звъннаха, за бога?
— Ей! — гласът му е дрезгав. — Тук, горе!
Никой не отговаря. Вместо това нагоре по стълбите се извива цигарен дим. После се разнася тихичък и хлъзгав шум, като змия — или като дълго парче електрически кабел, което се плъзга по паркета.
Сграбчва го паника. Строполява се върху перилата. Мъчи се да се изправи, но краката не го държат. Ругаейки, запълзява към стаята си. Не че там ще бъде в безопасност — вратата е свалена от пантите. Обаче му остава компютърът, така си казва, неговото убежище, неговият остров, неговото светилище.
Отново влиза в badguysrock. Очакват го две съобщения.
Прочита ги и стаята шеметно се завърта край него. Очите му текат, главата го боли, коремът му сякаш е пълен с бръснарски ножчета.
Откъм стълбите безмилостно се чуват стъпки.
— Кой е там? — дрезгаво пита той. — Мамо, моля те? Ти ли си?
Никакъв отговор, само стъпките по стълбите приближават неотклонно. Той започва да трака по клавиатурата с треперещи ръце. Стъпките стигат площадката. Нещо се плъзга по килима. sineokomomche започва да пише по-бързо. Не може, не се осмелява да престане да пише. Защото ако спре, ще трябва да се извърне и тогава ще се наложи да я погледне…
Но, разбира се, това е просто измислица. sineokomomche не вярва в призраци. Дори докато пише, знае, че това е Albertine. В крайна сметка не е могла да го изостави, отбила се е да прочете имейла си, после се е върнала, понеже е разбрала, че той се нуждае от помощ. Призрачната миризма на цигари е само в съзнанието му, така си повтаря, но уханието на „Синият час“ е толкова силно, че няма как да е истинско. Не, това е само Albertine, която идва да го спаси…
— Знаех, че няма да си тръгнеш, Бет. — Гласът му звучи немощно и признателно.
Albertine не отговаря.
— Обаче адски ме уплаши. Мислех, че е майка ми.
Той се мъчи да се засмее, но прозвучава по-скоро като писък. Хлъзгането се приближава.
— Е, вече сме квит. Дори ще призная, че си го заслужих.
Все още никаква реакция от Albertine. Зад него стъпките спират. Вече може да я помирише, роза насред дима.
— Донесох ти лекарството — казва тя.
— Мамо? — прошепва той. — Мамо? Мамо?