Част от тези неща — или всичките — може и да са истина. Всичките или нито едно от изброените по-горе. Albertine знае част от истината, но рядко коментира тук, а пък нейният WeJay е с парола и никой не може да чете личните й постинги.
Криси обаче ще проучи старателно отговорите ми. И ще изгради профил въз основа на тях. Има предостатъчно неща, които да я заинтригуват, а също и намек за уязвимост в противовес на забулената агресивност, на която тя откликва с такава готовност.
Наистина изглеждам зъл тип — но пък току-виж любовта ме спасила. Кой знае. Във филмите се случва постоянно. А Криси живее в розов свят, в който дебеланката може да намери истинската любов в лицето на закопнял за любов убиец…
Разбира се, в действителността не става така. Това го оставям за курса си по творческо писане. Обаче се харесвам много повече като измислен герой. Пък и кой може да каже дали онова, което тя съзира у мен, не е частица от истината — досущ като сърцевината на лукова глава, скрита под пластовете люспи и тъкан около нещо кръгло, от което в очите ти бликват сълзи?
Разкажи ми за себе си, настоява тя.
Жените — момичетата — все така започват: допускат, че знаят кой е най-добрият начин да премахнат маминото детенце, което дреме вътре в мен.
Мамино детенце. Дреме. Бреме. Звучи като нещо, което влачиш с мъка — товар, наказание…
Да започнем с майка ти, предлага тя.
С майка ми ли? Сигурна ли си?
Видяхте ли колко бързо клъвна? Понеже всяко момче обича майка си, нали така? И всяка жена тайничко съзнава, че начинът да спечелиш сърцето на мъжа е най-напред да се отървеш от мамчето…
8
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 18:20, сряда, 30 януари
Достъп: публичен
Настроение: бликащ от енергия
Слуша: „Електрик Лайт Оркестра“: „Господин Синьо небе“
Той я нарича госпожа Електриковосиньо. Тя адски си пада по всякакви уреди: нови звънци за врата, сиди плейъри, сокоизстисквачки, парни ютии и микровълнови печки. Да се чудиш какво ги прави толкова много — само в спалнята за гости има девет кутии със стари сешоари, маши за коса, масажни ванички за крака, миксери, електрически одеяла, видеомагнетофони, радиоапарати и телефони за баня.
Никога нищо не хвърля, пази ги „за резервни части“, така казва, макар да е от поколението жени, които смятат техническата неграмотност по-скоро за очарователна проява на женствена деликатност, отколкото на мързел. Той е убеден, че тя и понятие си няма от техника. Мисли я за безполезен паразит, за манипулаторка, за която никой няма да скърби твърде, поне близките й няма.
Мигом разпознава гласа й. Работил е на половин ден в сервиз за електроуреди на няколко километра от дома й. Старомодно местенце, вече доста запуснато, с витринка, претъпкана с многострадални телевизори и прахосмукачки и осеяна със сивкавите конфети на мушиците, намерили смъртта си тук. Тя му звъни на мобилния — в четири следобед в петък, моля ви се — за да огледа нейната менажерия от мъртви електроуреди.
Вече е на петдесет и пет, но е способна да изглежда по-стара или по-млада според случая. Пепеляворуса коса, зелени очи, хубави крака, закачливо, почти момичешко поведение, което за миг може да се превърне в пренебрежение — освен това обича компанията на млади мъже.
На хубав млад мъж. Е, той е точно такъв. Слаб, с дънков гащеризон, с ъгловато лице, въздълга кестенява коса и искрящи, поразителни синьо-сиви очи. Не е като онези в списанията, но за госпожа Електриковосиньо върши работа — пък и на нейната възраст, казва си той, не може да си позволи да бъде придирчива.
Веднага го осведомява, че е разведена. Приготвя му чай „Ърл Грей“, оплаква се колко скъп е станал животът, с дълбока въздишка споменава самотата си — и колко безобразно я пренебрегва синът й, който работи някъде в Сити, а накрая, с вид на човек, който ще му окаже огромна чест, му предлага да купи сбирката й.
Уредите естествено са напълно безполезни. Той отбелязва факта възможно най-благо и обяснява, че старите електрически уреди вече не стават за нищо, освен за боклука, че повечето от тях не отговарят на съвременните стандарти и че шефът му ще го убие, ако плати дори десет лири за тях.
— Наистина, госпожо Е. — уверява я, — най-доброто, което мога да направя, е да ви помогна да ги изхвърлите. Ще ги занеса до сметището. От общината биха ви накарали да платите, но аз имам микробус…
Тя го измерва подозрително с поглед.
— Не, благодаря.
— Просто се опитвам да помогна — казва той.
— Е, в такъв случай, млади човече — заявява тя с кристална хладина, — ще ми помогнете, ако хвърлите един поглед на пералнята ми. Според мен е блокирала — почти седмица не може да се изтече.
— Имам друга поръчка — противи се той.
— Смятам, че това е най-малкото, което можете да направите — отсича тя.
Разбира се, той отстъпва. Тя знае, че така ще стане. В тона й все още се долавя онази смесица от презрение и уязвимост, от безпомощност и властност, която той намира за неустоима…
Просто ремъкът се е изхлузил, това е. Той сваля барабана, намества ремъка, изтрива ръце в гащеризона си и в стъклената врата забелязва, че тя го наблюдава.
Сигурно навремето е била привлекателна. Сега човек би я определил като „запазена“ — определение, което понякога използва майка му и което извиква в съзнанието му представата за стъкленици с формалдехид и за египетски мумии. Долавя, че тя го наблюдава по озадачаващо собственически начин, усеща очите й като впити в кръста си поялници — преценяващ поглед, колкото нехаен, толкова и хищен.
— Не си спомняте, нали? — пита той и се обръща с лице към нея.
Тя го поглежда надменно.
— Майка ми чистеше къщата ви.
— Така ли? — Тонът й показва, че няма как да помни всички хора, които са работили за нея. За миг сякаш си спомня поне нещичко — присвива очи и почти изцяло оскубаните й вежди, нарисувани с кафяв молив на сантиметър над мястото, където следва да бъдат, потръпват сякаш притеснено.
— Понякога ме вземаше със себе си.
— Боже! — Вперва поглед в него. — sineokomomche!
Разбира се, това е смъртната му присъда. Тя повече няма да го погледне. Поне не по онзи начин — ленивият й поглед няма да се плъзга по гърба му, преценявайки разстоянието между тила и кръста, опипвайки стегнатата крива на задника му под избелелия син гащеризон. Тя вече го вижда — четиригодишен, с непотъмнена от времето коса — и внезапно тежестта на годините я угнетява като мокро зимно палто, толкова ужасно стара е…
Той се усмихва широко.
— Мисля, че я поправих.
— Разбира се, ще ти платя нещичко — казва тя доста прибързано, за да прикрие смущението си, сякаш смята, че той работи безплатно, сякаш му прави жест, заради който ще й бъде вечно задължен.
И двамата знаят обаче за какво му плаща. Вина — може би простичка, но никога чиста, неостаряваща, неуморна и горчиво-сладка.
Горката госпожа Е., мисли си той.
Благодари й вежливо, приема още една чаша хладък чай с едва доловим мирис на риба и накрая си тръгва уверен, че през следващите дни и седмици често ще вижда госпожа Електриковосиньо.
Всеки изпитва вина за нещо. Не всеки заслужава да умре. Понякога обаче кармата се намесва неблагоприятно, а Божието дело се нуждае от малко човешка помощ. Така или иначе, вината не е негова. Тя го вика още десетина пъти — да свърже контакт, да смени бушон, да сложи нови батерии във фотоапарата й, а неотдавна — да свърже новия й компютър (един бог знае защо изобщо й трябва компютър, нали ще се гътне след седмица-две), което предизвиква суматоха от спешни обаждания по телефона, а това на свой ред предопределя сегашното му решение да я заличи от лицето на земята.
Не е просто лично. Някои хора заслужават да умрат — независимо дали заради грях, злодеяние, вина, или както в сегашния случай, понеже го е нарекла sineokomomche…