Защото майчината обич е безкритична, безкористна и саможертвена, майчината обич прощава всичко: гневни изблици, безразличие, неблагодарност или жестокост. Майчината обич е черна дупка, която поглъща всяка критика, опрощава всяка вина, оневинява всяко светотатство, кражба и лъжа и превръща и най-долната постъпка в нещо невинно…
Опа! Нищо не остана!
Дори убийството.
Напишете коментар:
Captainbunnykiller: Голям смях, пич. Върхът си!
ClairDeLune: Чудесно, sineokomomche. Мисля, че трябва да разкажеш повече за взаимоотношенията с майка си и за начина, по който са ти повлияли. Не вярвам, че човек се ражда лош. Просто прави лош избор, това е. С нетърпение чакам да прочета следващата глава!
JennyTricks: (изтрит постинг).
JennyTricks: (изтрит постинг).
JennyTricks: (изтрит постинг).
sineokomomche: Ами, благодаря ти…
2
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикувано в: 17:39, понеделник, 28 януари
Достъп: публичен
Настроение: добродетелно
Слуша: „Дайър Сгрейте“: „Братя по оръжие“
Брат ми беше мъртъв по-малко от минута преди новината да стигне до моя WeJay. Горе-долу толкова време е нужно: шест-седем секунди, за да заснемеш материала с камерата на мобилния си телефон, четирийсет и пет секунди, за да качиш материала в YouTube, десет, за да стигне в Twitter до всичките ти приятели — 13:06 Боже! Току-що видях ужасна катастрофа! — и после потегля керванът от съобщения към моя уебдневник — текстовете, имейлите, възклицанията.
Е, прескочете съболезнованията. Двамата с Найджъл се мразехме от деня на раждането си и нито едно негово деяние — включително това, че предаде богу дух — не промени чувствата ми. Обаче все пак ми беше брат. Имам право на известна деликатност. Разбира се, мама сигурно е разстроена, макар той да не й беше любимец. Някога имаше три деца, сега й остана само едно. Искрено ваш, sineokomomche, вече почти сам на света…
Полицията се замота, както обикновено. Четирийсет минути разпитваха съседите. Мама беше долу и приготвяше обяда — агнешки котлети с картофено пюре и пай за десерт. От месеци почти не се хранех, а сега неочаквано усетих вълчи глад. Явно трябва да умре някой от братята ми, за да ми се отвори апетит.
Наблюдавах случващото се от стаята си. Полицейската кола, звънецът на входната врата, гласовете, писъкът. Шумът от нещо в нишата на коридора — допускам, че беше масичката на телефона — което се удря в стената, когато тя се свлече, прихваната от двамата полицаи и сграбчила въздуха с протегнатите си ръце, а после миризмата на прегоряла мазнина, сигурно от котлетите, които бе оставила във фурната, когато отиде да отвори вратата…
Това беше от мен. Време е да излизам от мрежата. Време е да се изправя пред музиката. Дали ще ми се размине, ако си оставя едната слушалка на айпода в ухото? Мама толкова е свикнала да ме гледа със слушалките, че сигурно няма да забележи, обаче полицаите са друго нещо, а на мен никак не ми се иска в такъв момент някой да ме помисли за безчувствен…
— О, С. М., случи се нещо ужасно…
Майка ми обича да драматизира. Разкривено лице, широко отворени очи и още по-широко отворена уста — същинска Медуза. Протегнала ръце, сякаш за да ме повлече надолу, забила нокти в гърба ми, врещейки в дясното ми ухо — беззащитно без слушалката на айпода — и проливайки сини от очната спирала сълзи по яката на ризата ми.
— Моля те, мамо. — Не обичам да се цапам.
Полицайката (винаги има по една полицайка) се помъчи да я утеши. Партньорът й, по-възрастен мъж, ме изгледа с отегчено търпение и съобщи:
— Господин Уинтър, случило се е нещастие.
— С Найджъл ли? — попитах.
— Боя се, че да.
Броях секундите наум, докато мислено си припомнях китарното интро на Марк Нофлър от „Братя по оръжие“. Знаех, че ме наблюдават, не можех да си позволя да объркам нещо. Музиката обаче улеснява нещата, свежда до минимум неуместните емоционални реакции и ми помага да функционирам ако не напълно нормално, то поне по начин, който околните очакват от мен.