Не, сериозно, обичам аплодисментите. Допада ми дори да ми просъскват от време на време. Несъмнено най-великото постижение е да предизвикаш реакция само с думи. Това е смисълът на литературата. Да подбужда. Да проверя какви реакции мога да породя. Обич и омраза, одобрение и присмех, осъждане, гняв и отчаяние. Ако ви накарам да размахате юмрук, ако ви се догади или ви се доплаче, ако ви се прииска да упражните насилие над мен — или над други хора — нима това не е привилегия? Да се промъкна в съзнанието ви и да ви накарам да направите каквото искам…
Нима това не е отплата за всичко?
Е, добрата новина — освен че ми мина главата — е, че вече разполагам с повече време да се отдавам на въпросното удоволствие. Едно от предимствата на нещастието внезапно да останеш безработен са многобройните хобита, с които да се заемеш. Сега е моментът да се отдам на интересите си — и в мрежата, и извън нея. Време е, както се изразява майка ми, да поспра и да вдъхна аромата на розите.
Безработен ли? Ами да. Напоследък си имам неприятности. Не че мама знае, разбира се — ако питате нея, аз още работя в болницата в Малбри, а подробностите са неясни, но достоверни поне за мама, която едва успяла да завърши училище и има медицински познания, почерпани от „Рийдърс Дайджест“ и от медицинските сериали, които обича да гледа следобед.
Освен това в известен смисъл е почти вярно. Наистина работех в болницата, но мама така и не разбра точно какво вършех. Някакви технически операции — също частично отговаря на истината; на място, където работната характеристика на всеки съдържа думата „оператор“ или „техник“, доскоро бях член на екипа от техници по хигиената, които работят на две смени и са се нагърбили с важни отговорности като метенето, бърсането с парцал, дезинфектирането, изнасянето на контейнерите с отпадъци и поддръжка на тоалетните, на кухните и на публичните помещения.
Казано простичко — чистач.
Втората ми и още по-опасна работа — също поне до неотдавна — беше като гледач на един възрастен човек на инвалидна количка, на когото готвех и чистех, а в хубавите му дни му четях, пусках му музика от надраскани стари плочи или слушах истории, които вече знаех; а по-късно отивах да търся нея, момичето с яркочервеното мъхесто палто…
Сега имам повече време и вероятността да ме пипнат на местопрестъплението е много по-малка. Дневният ми режим не се е променил. Сутрин ставам както обикновено, обличам се за работа, полагам грижи за орхидеите си, паркирам колата на паркинга на болницата, вземам си лаптопа и куфарчето и прекарвам остатъка от деня на спокойствие по интернет кафенетата, където научавам новини за хората от списъка с приятелите ми или публикувам истории в badguysrock далеч от подозрителния поглед на майка ми. В четири часа често се отбивам в кафене „Розовата зебра“, където шансът да се натъкна на мама или на приятелките й е минимален и където получаваш достъп до интернет срещу цената на бездънна кана чай.
По отношение на мястото бих предпочел нещо малко по-бохемско. Кафене „Розовата зебра“ ми е прекалено небрежно с неговите високи американски чаши, с ламинираните плотове на масите, тебеширените дъски за специалитетите и глъчката от многобройните редовни клиенти. Пък и самото име… тази дума „розов“ излъчва неприятна миризма, силен мирис, който ме връща към детството, към семейния ни стоматолог господин Пинк и към старомодния му кабинет със сладникавата и противна воня на газ. На нея обаче й харесва. Би й харесало. На момичето с яркочервеното мъхнато палто. Допада й анонимността сред посетителите на кафенето. Разбира се, това е илюзия. Но такава, която ми се иска да й осигуря — засега. Една последна неизтъкната проява на вежливост.
Опитвам да си намеря маса наблизо. Пия „Ърл Грей“ — без лимон и без мляко. Това пиеше старият ми наставник д-р Пийкок, затова и аз свикнах — не е съвсем необичайно за място като „Розовата зебра“, в което сервират органична морковена торта и топъл шоколад с мексикански подправки и което е убежище за рокери, за любители на готическата визия и за хора с многобройни пиърсинги.
Собственичката Бетан ме гледа на кръв. Може би заради избора ми на напитка или заради костюма и вратовръзката, които ме правят „Човека“ — или пък днес е само заради лицето ми, заради линията от шевове през скулата, която пресича веждата и устната ми.