Ами любовта? Имаше я, разбира се. Само че любовта в най-добрия случай преминава като кораб, а ние двамата с Найджъл бяхме същински корабокрушенци, вкопчени един в друг в търсене на утеха и топлина. Той беше сърдит поет, който от канавката бе отправил взор към звездите. А аз винаги съм била нещо друго.
Родена съм тук, в Малбри. Невзрачно северно селце в покрайнините на непопулярен северен град. Тук е безопасно. Никой не ме забелязва. Никой не поставя под съмнение правото ми да бъда тук. Никой вече не свири на пиано, нито пуска останалите от татко плочи или онази ужасна „Фантастична симфония“ на Берлиоз, която продължава натрапчиво да ме преследва. Никой не говори за Емили Уайт, за скандала и за трагедията. Всъщност почти никой. Пък и всичко се случи толкова отдавна — преди повече от двайсет години — че ако изобщо се сетят, хората окачествяват чисто и просто като съвпадение факта, че човек като мен се е преместил в тази къща — небезизвестната къща на Емили — и че от всички мъже в Малбри тъкмо синът на Глория Уинтър намери място в сърцето ми.
Запознах се с него почти случайно една съботна вечер в „Зебрата“. Дотогава живеех почти доволно, а в къщата, която се нуждаеше от ремонт, най-сетне не бе останал нито един майстор. Татко почина три години преди това. Аз си върнах предишното име. Имах компютъра си, приятелите си онлайн. Ходех в „Зебрата“ в търсене на компания. А ако все пак се почувствах самотна от време на време, пианото си стоеше в задната стая, вече безнадеждно разстроено, но болезнено познато като мириса на татковите цигари, уловен случайно на улицата, като целувка от устните на непознат…
И тогава се появи Найджъл Уинтър. Найджъл, който като природно бедствие връхлетя и обърка всичко, Найджъл, който си търсеше белята, а вместо това някак бе открил мен.
В „Розовата зебра“ рядко се случват неприятности. Дори в събота, когато тук се стичат рокери или готически откачалки на път за концерт в Шефийлд или в Лийдс, посетителите там почти винаги са дружелюбни и фактът, че заведението затваря рано, означава, че те обикновено са и трезви.
Този път имаше изключение. В десет часа група жени — някакво кокоше парти от града — все още не си бяха тръгнали. Бяха изпили няколко бутилки шардоне и разговорът им се насочи към минали скандали. Преструвах се, че не ги слушам, постарах се да бъда невидима, обаче усещах погледите им върху себе си. Нездравото им любопитство.
— Ти си тя, нали? — Женски глас оповести с възсилен пиянски шепот онова, което никой друг не се осмеляваше да спомене. — Ти си онази… как се казваше… — Протегна ръка и докосна рамото ми.
— Съжалявам, не знам кого имате предвид.
— Ама си ти. Видях те. Имаш си страница в Уикипедия и всичко останало.
— Не вярвайте на всичко, което четете в интернет. В повечето случаи са просто куп лъжи.
Тя обаче упорито продължи:
— Отидох да видя онези картини, така да знаеш. Помня, че мама ме заведе. Дори навремето имах едната на плакат. Как се казваше? Някакво френско име. Много шантави цветове. Сигурно е било ужасно за теб. Горкото дете. На колко си била? На десет? Дванайсет? Казвам ти, ако някой докосне моите деца, ще убия гадното копеле, мамка му…
Лесно изпадам в паника. Пристъпите ме връхлитат внезапно, когато най-малко ги очаквам, дори сега, след всичките тези години. Този ми е пръв от месеци и ме свари съвсем неподготвена. Изведнъж усетих, че не мога да дишам, давех се в музиката, макар да не свиреше музика…
Отърсих ръката на жената от своята. Размахах длан във въздуха. За секунда отново станах момиченце — момиченце, изгубено сред ходещи дървета. Пресегнах се към стената, но се натъкнах само на въздух, край мен хората се побутваха с лакти и се смееха. Веселата женска групичка си тръгваше. Помъчих се да се овладея. Чух някой да иска сметката, друг попита „Кой си поръча риба?“ и смехът им отекна покрай мен.
Дишай, скъпа, дишай, помислих си.
— Добре ли си? — Мъжки глас.
— Съжалявам, просто не обичам да има много хора.
Той се засмя.
— В такъв случай не си попаднала където трябва, обич моя.
Обич. Тази дума притежава сила.
Отначало хората се опитваха да ме предупреждават. Найджъл бил нестабилен. Имал престъпно минало, така твърдяха, но в крайна сметка собственото ми минало също не беше безупречно, а пък с него ми беше толкова приятно — най-сетне да съм с истински човек — че не обърнах внимание на предупрежденията и се впуснах презглава…