— Някак усетих — продумах най-сетне. — Изпитах странно чувство.
Той кимна, сякаш разбираше какво имам предвид. Мама продължаваше да нарежда гръмко и да реве. „Прекаляваш, мамо“, помислих си; двамата с брат ми не бяха особено близки. Найджъл беше същинска бомба със закъснител, рано или късно щеше да се случи нещо такова. А в наши дни катастрофите са толкова чести, толкова трагично непредотвратими. Заледен участък, натоварено движение — бих казал, почти съвършено престъпление, почти извън подозрение. Позачудих се дали да не се разплача, но предпочетох нещо по-простичко. Затова седнах — доста разтреперан — и стиснах главата си с ръце. Заболя ме. Винаги съм страдал от главоболие, особено в трудни моменти. „Престори се, че всичко е измислица, sineokomomche. Просто текст от твоя WeJay.“
Отново потърсих утеха във въображаемата си плейлиста — тъкмо се бяха включили барабаните и отмерваха нежен контрапункт на китарния рефрен, който звучи с почти ленива лекота. Разбира се, лекотата е измамна. Такава прецизност изисква усилие. Обаче Нофлър има удивително дълги пръсти с широки върхове. Човек би казал, че е роден китарист, че от първата си глътка въздух е обречен на този капризен къс дърво, на тези струни. Ако се беше родил с различни ръце, щеше ли изобщо да посегне към китарата? Или все пак щеше да опита, дори да знае, че винаги ще бъде второразреден музикант?
— Синът ми сам ли е бил в колата?
— Моля?
— Имало ли е с него… момиче? — попита мама с пренебрежението, характерно за всяко споменаване на гаджетата на Найджъл.
— Не, госпожо — поклати глава полицаят.
Мама заби пръсти в ръката ми.
— Никога не караше безразсъдно — заяви тя. — Синът ми беше отличен шофьор.
Е, това показва колко малко знае. Найджъл влагаше в шофирането същата сдържаност и изкусност като във взаимоотношенията си с хората. Знам, понеже още имам белези. Но сега, когато е вече мъртъв, тя го идеализира. Не е честно, нали, след всичко, което направих за нея?
— Ще ти приготвя чаша чай, мамо. — Само и само да се махна. Запътих се към кухнята, но полицаят ми препречи пътя.
— Опасявам се, че трябва да ни придружите до участъка, господине.
Изведнъж устата ми пресъхна.
— До участъка ли?
— Формалност — увери ме той.
За миг си представих, че ме арестуват, че излизам от къщи с белезници. Мама е обляна в сълзи, съседите са слисани, аз съм облечен с оранжев гащеризон (изобщо не е моят цвят) и съм заключен в помещение без прозорци. В измисления свят щях да се опитам да избягам, да поваля полицая, да открадна колата му и да пресека границата, преди ченгетата да успеят да разпространят описанието ми. В реалния живот…
— Каква формалност?
— Трябва да разпознаете тялото, господине.
— А! Това ли!
— Съжалявам, господине.
Разбира се, мама ме принуди да го направя. Чакаше отвън, докато дадох име на онова, което бе останало от Найджъл. Помъчих се да го превърна във фикция, да си го представя като снимачна площадка, но въпреки това припаднах. Върнаха ме вкъщи с линейка. Все пак си струваше. Да го убия, да се освободя завинаги от копелето…
Нали разбирате, че всичко това е измислица. Никога никого не съм убивал. Знам, че ви съветват да пишете за неща, които знаете, сякаш е възможно човек да напише каквото знае, сякаш същината е в знанието, а не в желанието. Но желанието да видя брат си мъртъв не е същото като извършването на престъпление. Не съм виновен, ако светът следва написаното в моя уебдневник. И така, животът продължава — за повечето от нас — почти както винаги, а sineokomomche заспива съня на праведните, ако не този на невинните.
3
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикувано в: 18:04, понеделник, 28 януари
Достъп: ограничен
Настроение: отврат
Слуша: „Дел Амитри“: „Никога нищо не се случва“
Случи се само преди два дни. Вече всичко се нормализира. Върнахме се към своите успокоителни ритуали, към дребните си всекидневни навици. За мама това означава да бърше праха от порцелановите кученца. За мен, разбира се, означава интернет, моят WeJay, моите плейлисти, моите убийства.
Интернет. Интересна дума. Като нещо, изтеглено от недрата. Мрежа за нещо, което е било заровено или което предстои да бъде заровено, хранилище за всичко, което ни се иска да държим на скришно в своя реален живот. Но все пак ни се иска да гледаме, нали? Смътно, като в огледало наблюдаваме как земята се върти, един населен със сенки и отражения свят, отдалечен само на едно щракване с мишката. Човек се самоубива — на живо, пред камерата. Отблъскващо е, но странно приковаващо. Питаме се дали не е измама. Може и да е, всичко е възможно. Но нещата изглеждат толкова по-истински, когато ги наблюдаваш на компютърния екран. Там дори всекидневните подробности — може би тъкмо те — придобиват допълнително значение, видени през окото на камерата.