Ето така интересът ми ме доведе тук, в самотното ми убежище в badguysrock. Безобиден интерес, поне отначало, макар че скоро започнах да ценя и други възможности. Всичко тръгна от чисто любопитство, като начин да наблюдавам околните невидим, да изследвам света отвъд своя собствен, затворен в тесния триъгълник между градчето Малбри, Селото и тресавищата на Недър Едж, отвъд които не бях дръзвал да припаря. Интернет със своите милиони карти за мен бе все едно друга планета — докато един ден чисто и просто не се озовах там, почти случайно, като изгнаник съзерцавах променящия се пейзаж и постепенно осъзнавах, че точно тук ми е мястото, че това ще бъде голямото ми бягство от Малбри, от живота ми и от майка ми.
Майка ми. Как звучи… Майка е трудна дума, толкова оплетена в сложни асоциации, че едва прозира през тях. Понякога е синя като цвета на статуите на Дева Мария или пък е сива като пухчетата прахоляк под леглото, където се криех като малък; или пък е зелена като зеленото сукно на сергиите на пазара и мирише на несигурност и на загуба, на покафенели и омекнали банани, на сол, на кръв и на спомени…
Моята майка. Глория Уинтър. Тя е причината все още да съм тук, загнезден в Малбри през всичките тези години, като растение, прекалено навикнало със саксията, за да избуи. Останах при нея. Като всичко останало. Нищо, освен съседите не се променяше. Къщата с три спални, аксминстърският килим, противните тапети на цветя, огледалото с позлатена рамка в кухнята, което прикрива дупка в мазилката, избелялата репродукция на китайското момиче2, лакираната ваза на полицата над камината, кучетата.
Кучетата. Противните порцеланови кучета.
Страст, вече напълно неконтролируема. Сега навсякъде има кучета: шпаньоли, вълчаци, чихуахуа, басети, йоркширски териери (любимите й). Има музикални кучета, портрети на кучета, облечени като хора кучета, нетърпеливи и лениви кучета, седнали мирно, вдигнали умолително лапа, с малки розови шапчици на главата.
Веднъж като малък счупих едно и тя ме наби — макар да не си признавах стореното — с парче електрически кабел. И досега ненавиждам тези кучета. Тя го знае, но те са нейните бебчета, така обяснява (с противна престорена момичешка свенливост) и все ми натяква, че тя никога не се оплаквала от моите гадории горе.
Не че знае какво върша. Радвам се на уединение, имам си свои стаи, до една с ключалки на вратите, до които тя няма достъп. Ремонтираният таван, банята, тъмната стаичка, спалнята. Направил съм си дом с моите книги, с моите плейлисти, с моите приятели онлайн, а тя прекарва дните си в салона, пуши, решава кръстословици, бърше праха и гледа телевизия по цял ден…
Салон. Винаги съм мразел тези дума с нейните фалшиви дребнобуржоазни нотки и вонята на цитрусови потпури. А сега я мразя още повече с нейния избелял кретон и нейните порцеланови кучета, с нейната смрад на отчаяние. Естествено, не можех да я изоставя. Знаеше го още от самото начало, знаеше, че нейното решение да остане бе задържало и мен, прикован към нея като затворник, като роб. Прилежен син съм. Поддържам градината, следя тя да си взима редовно лекарствата. Карам я на курса по салса (мама умее да шофира, но предпочита някой да я вози). И понякога, в нейно отсъствие, си мечтая…
Майка ми е особена смесица от конфликти и противоречия. Марлборото я лиши от обоняние, обаче винаги си слага парфюм — „Синият час“ на „Герлен“. Мрази романите, но обича да чете речници и енциклопедии. Купува полуфабрикати от „Маркс енд Спенсър“, но плодове и зеленчуци пазарува от пазара в града — и то винаги най-евтините плодове и зеленчуци, натъртени, позагнили и презрели.
Неизменно два пъти седмично (дори през седмицата на годишнината от смъртта на Найджъл) майка ми облича рокля, обува си обувките с високи токчета и аз я откарвам на курса й по салса в колежа на Малбри. После тя се среща с приятелки в града на чаша хубав чай или на бутилка совиньон блан и с полушколувания си глас обсъжда с тях работата ми, в която съм незаменим (според нея), и как всекидневно спасявам човешки живот. Към осем часа я вземам, макар че спирката на автобуса е само на пет минути пеша. „Тези качулати типчета от комплексите — оплаква се тя, — като едното нищо ще те намушкат.“
Може би основателно е предпазлива. Членовете на семейството ни необичайно често стават жертва на нещастни случаи. Въпреки това ми е жал за хулигана, който ще се изрепчи на пътя на майка ми. Тя умее да се грижи за себе си. Дори сега, на шейсет и девет, я бива достатъчно, че да му пусне кръвчица. Нещо повече, тя знае как да отвърне на удара на всеки, вдигнал ръка срещу нас. Може би ще прибегне до по-изискани средства, отколкото през епохата на електрическия кабел, но въпреки това не е разумно да си навличаш враждебността на Глория Уинтър. Научих този урок още като малък. Ако не в друго, поне в това отношение се оказах схватлив ученик. Не толкова схватлив като Емили Уайт, сляпото момиченце, чиято история повлия силно върху живота ми, но достатъчно, за да оцелея, въпреки че двамата ми братя не успяха.
2
Става дума за прочутата картина „Китайско момиче“ от 1952 г. на наричания „цар на кича“ Владимир Третчиков (1913–2006) — най-продаваната репродукция в света (над половин милион екземпляра), по-популярна от „Мона Лиза“ на Леонардо или „Слънчогледите“ на Ван Гог. — Бел.прев.