Все пак нали това отдавна е минало? Емили Уайт е мъртва, умолителното й гласче е заглушено, писмата й са изгорени, неясните магнезиеви снимки са прибрани в тайни чекмеджета и по лавиците на библиотеката в Имението. А дори да не беше замлъкнала, пресата почти забрави за нея. Имаха нови теми, по които да грачат, нови скандали, по които да се вманиачават. Изчезването на някакво момиченце преди двайсет години вече не предизвиква загрижеността на обществото. Хората продължиха напред. Забравиха за нея. Време е и аз да го сторя.
Обаче ето какъв е проблемът — нищо не свършва. Ако мама изобщо ме е научила на нещо, то е, че нищо никога не свършва истински. Просто крадешком си проправя път към средата като нишката в кълбо от прежда. Обикаля ли обикаля, пресича и кръстосва, докато накрая почти скрива всичко под плетеницата на годините. Ала не е достатъчно да си скрит. Все някой ще те намери. Някой винаги се спотайва и дебне. Приспиш ли бдителността си дори за секунда, бум! Всичко избухва под носа ти.
Например момичето с червеното мъхесто палто, което прилича на Червената шапчица с розовите си бузки и невинното си излъчване. Ще повярвате ли, че не е, каквато изглежда? Че под наметката на невинността се крие сърцето на хищник? Като я гледате, бихте ли допуснали, че е способна да отнеме човешки живот?
Не, нали? Е, пак си помислете.
На мен обаче нищо няма да ми се случи. Внимателно съм премислил нещата. Когато работата се размирише — известно е, че така става — sineokomomche ще е на другия край на света, ще си седи под чадъра на някой плаж, ще слуша прибоя и ще съзерцава чайките в небето…
Но това тепърва предстои, нали? В момента ме занимават други неща. Време е за поредната порция измислици, струва ми се. Повече се харесвам като измислен герой. Разказът в трето лице осигурява дистанция, както твърди Клеър, дава ми сили да говоря каквото искам. Пък и ми е приятно да имам публика. Дори убиецът се радва да го похвалят. Сигурно затова пиша тези неща. Определено не е от нужда да се изповядвам. Признавам обаче, че сърцето ми подскача всеки път, когато някой изпрати коментар, дори да е човек като Криси или като Капитана, които не биха познали гения дори да им бръкне в окото.
Понякога се чувствам като котешки цар, повел армия от мишоци — донякъде хищен, донякъде нуждаещ се от благоговейното им цирикане. Разбирате ли, важно е одобрението, затова когато вляза в мрежата сутрин и видя списъка със съобщения, които очакват да ги прочета, изпитвам нелепа утеха…
Неудачници, жертви, паразити — обаче не мога да престана да ги събирам досущ като орхидеите си, както преди на плажа прибирах уплашените същества в синята си кофичка, както някога самия мен ме прибираха.
Да, време е за още едно убийство. За публичен постинг в моя WeJay като противовес на тези мои размишления. А още по-добре — убиец. Понеже, макар да говоря за него…
Вие и аз прекрасно знаем, че става дума за мен.
5
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 03:56, вторник, 29 януари
Достъп: публичен
Настроение: болен
Слуша: Ник Лоу: „Звярът в мен“
Повечето нещастни случаи стават у дома. Той го знае прекрасно, през голяма част от детството си се е стремил да избягва нещата, които може да му навредят. Площадката с люлките и въртележките и със захвърлените в края игли. Езерцето с рибките и разкаляните му брегове, на които малкото момче като нищо ще се подхлъзне и ще се повлече към смъртта си на обраслото дъно. Велосипедите, които току-виж го изтърсили на платното, та да си одере коленете и ръцете, или още по-лошо — под гумите на някой автобус, та да се обели целият като портокал и да остане на късове на пътя. А също и другите деца, които не проумяват колко специален е той, колко уязвим — лоши момчета, които ще му разкървавят носа, лоши момичета, които ще му разбият сърцето…