Толкова лесно стават нещастия.
Затова, ако има нещо, което следва да е научил досега, то е как да предизвиква нещастни случаи. Може би катастрофа, обмисля той, или падане по стълбите, или най-обикновен простичък пожар, предизвикан от електрическа искра. Само че как да нагласиш нещата така, че нещастният случай — с фатален край естествено — да сполети човек, който не шофира, не се занимава с рискови спортове и чиято представа за бурна нощ е да отскочи до града с приятелки (винаги отскочат, никога просто не отиват), за да поклюкарят и да изпият по чаша вино?
Не се страхува да го направи. Бои се от последиците. Знае, че полицията ще го повика за разпит. Знае, че ще бъде заподозрян, че ще трябва да отговаря на въпросите им, да ги убеждава в невинността си, да ги уверява, че няма вина…
Затова трябва да подбере внимателно момента. Няма място за грешки. Съзнава, че убийството много прилича на секса: някои хора умеят да изчакват, да се наслаждават на ритуалите на съблазняването, отхвърлянето, помиряването, на насладата от напрежението, на тръпката от преследването. Обаче повечето искат само да свършат, да се отърват от нуждата възможно най-бързо, да се отдръпнат от ужасите на подобна близост и най-вече да усетят облекчението.
Великите любовници знаят, че не за това става дума.
Великите убийци също го знаят.
Не че той е велик убиец. Просто е старателен аматьор. Няма установен начин на действие, затова се чувства като неизвестен художник, който тепърва ще напипа своя стил. Това е едно от най-трудните неща — и за художника, и за убиеца. Убийството напомня самоутвърждаване, изисква огромна самоувереност. А той още се чувства новак, стеснителен, неуверен, брани дарбата си и се колебае да се прочуе. Уязвим е въпреки всичко, бои се не само от деянието, но и от начина, по който евентуално ще бъде прието; от хората, които неизбежно ще осъждат, заклеймяват и тълкуват погрешно…
И, разбира се, я ненавижда. Иначе никога не би го планирал, не е убиец като в романите на Достоевски, който действа напосоки и необмислено. В ненавистта му към нея се таи страст, каквато не изпитва към нищо друго, страст, която разцъфва у него като цвете, която го помита с горестна синя вълна…
Чуди се какво ли ще е. Да се избави от нея веднъж завинаги, да се освободи от присъствието, обгърнало го целия. Да се освободи от гласа й, от лицето й, от похватите й. Обаче се страхува, не е опитвал. Затова планира да действа предпазливо, да подбере обекта си (отказва да използва думата жертва) по правилата, да се подготви със старанието и прецизността, които влага във всичко.
Нещастен случай. И толкова.
Крайно неприятен нещастен случай.
Съзнава, че за да отправиш предизвикателство към ограниченията, най-напред трябва да се научиш да спазваш правилата. За да се заеме с подобно деяние, човек е длъжен да тренира, да усъвършенства умението си върху по-простичък материал, както скулпторът работи с глината — отстранява всеки недостатък и опитва отново и отново, докато не постигне желания резултат — преди да създаде шедьовър. Повтаря си, че би било наивно да очаква велики дела още при първия си опит. Както в секса и в изкуството, първият път често е лишен от изящество, оказва се непохватен и смущаващ. Подготвен е за това. Целта му е не само да не го хванат. Наистина трябва да има нещастен случай и взаимоотношенията му с обекта, макар и реални, трябва да бъдат достатъчно далечни, за да не насочат онези по следите му.
Разбирате ли, той разсъждава като убиец. Усеща магията в сърцето си. Никога не би навредил на човек, който не заслужава да умре. Може и да е лош, но не е несправедлив. Нито е пропаднал. Няма да бъде обикновен насилник, безразсъден, небрежен и прояден от угризения убиец. Много хора умират безсмислено, но поне в нейния случай ще има причина, ред и… да, някаква справедливост. Един паразит по-малко и светът ще стане по-хубав…
Рязък вик отдолу нахлува във фантазията му. С раздразнение усеща как се разтреперва виновно. Тя почти никога не влиза в стаята му. Освен това защо й е да се катери по стълбите, когато знае, че е достатъчно само да го повика и той ще слезе?
— Кой е там? — провиква се тя.
— Никой, мамо.
— Чух шум.
— В интернет съм.
— С въображаемите си приятелчета ли дърдориш?
Въображаеми приятелчета. Това си го бива, мамо.
Мамо. Така говори малкото дете, когато е болно и лежи в креватчето си — немощен, млечен и безпомощен звук, от който му иде да се разкрещи.