Нелепият глас, тъй успокояващ и мил, можеше да принадлежи само на някой, който проявява съчувствие. Пациентката не отвори очи. Не смееше. Лежеше в леглото и чакаше.
— Наистина, много ви се насъбра — каза гласът. — Не биваше да ви позволяват да говорите първия ден. Имахте ли посетители?
— Не.
— Независимо от това трябваше да почивате. Изглеждате бледа. Как ще допуснем мистър Уест да ви завари в това състояние? По-добре да му се обадя да не идва.
— Не… моля ви, искам да го видя. Трябва да го видя.
Страхът я накара да отвори очи, но в същия миг отново усети, че ще повърне, защото змийската глава, сякаш по-дълга отпреди, бе проточила врат и се виеше над яката на престилката, а окото — тя за първи път го видя — се спотайваше забучено в хлътналата част отстрани, като главичка на топлийка. Сложи ръка на устата си, за да спре вика, който неволно се изтръгна от гърдите и.
Сестра Ансъл също издаде някакъв звук, който изразяваше безпокойство.
— От какво ви стана толкова зле? — попита тя. — Не може да е от приспивателното. Не го взимате за първи път. Какво ви дадоха за вечеря?
— Варена риба. Изядох я насила.
— Може да е от рибата, ако не е била прясна. Ще проверя дали и друг не се е оплакал. А вие не ставайте, скъпа, лежете си, не бива да се вълнувате.
Вратата се отвори тихо и пак се затвори. Противно на това, което току-що и бяха поръчали, Марда Уест се измъкна от леглото и грабна първото оръжие, което и попадна — ножичката за нокти. После легна отново с разтуптяно сърце и скри ножичката под завивката. Изпитваше такова отвращение, че ако змията речеше пак да се приближи към нея, тя трябваше да има с какво да се защищава. Сега бе сигурна, че тук наистина става нещо ужасно, не можеше да е шега. Някаква черна сила властваше над болницата и нейните обитатели, старшата сестра, другите сестри, лекарите, хирургът, който я бе оперирал — всички те бяха обладани от злото, бяха съучастници в някакво невиждано престъпление, чиято цел оставаше необяснима. Коварният план бе влязъл в действие, и то именно тук, на Уолтинг Стрийт, а Марда Уест бе просто пионка, която използваха по някакъв начин.
В едно обаче беше съвсем сигурна. Не биваше да им показва, че ги подозира. Трябваше да положи усилия и да се държи със сестра Ансъл както досега. Един пропуск, и край. Трябваше да се преструва, че е по-добре. Не биваше да допуска това с гаденето — инак сестра Ансъл можеше да се наведе над нея със змийската си глава, с този стрелкащ се език.
Вратата се отвори и сестрата влезе. Марда Уест стисна ръце под завивката. Направи усилие н се усмихна.
— Ужасна съм, сигурно ви притесних — рече тя. — Виеше ми се свят, но сега съм по-добре. Змията се носеше плавно. В ръката си държеше някакво шишенце. Тя отиде до мивката, взе чашата и отмери в нея три капки.
— С това лекарство ще сложим край на всичко, мисис Уест — каза тя, а пациентката отново изтръпна от ужас, защото и самите думи несъмнено криеха заплаха. „Ще сложим край на всичко.“ Кое всичко? Може би край на живота и. Течността беше безцветна, но това не означаваше нищо. Тя пое подадената чаша и набързо скрои хитър план.
— Бихте ли ми дали чиста носна кърпичка? Там са, в чекмеджето на тоалетката.
Змията обърна глава и Марда Уест изля течността от чашата на пода. После впери хипнотизиран, погнусен поглед в тази виеща се глава, която изследваше съдържанието на чекмеджето. Змията намери кърпичката и я донесе. Марда Уест затаи дъх, този път забеляза, че вратът и не е гладък и лъскав, както и се бе видял при първата среща, а целият покрит с люспи, подредени на зигзаг. Чудно — шапчицата не и седеше лошо. Не се мъдреше нелепо на главата и като шапчиците на котенцето, овцата и кравата. Марда взе кърпичката.
— Смущавам се — обади се гласът, — като ме гледате така настойчиво. Да не се опитвате да прочетете мислите ми?
Марда Уест не отговори. Въпросът можеше да е уловка.
— Кажете ми — продължи гласът, — разочаровахте ли се, като ме видяхте? Как изглеждам? Както очаквахте или по-различно?
Пак уловка. Трябваше да внимава.
— Мисля, че сте както очаквах — отговори бавно тя. — Но с шапчицата е трудно да се прецени. Не виждам косата ви.
Сестра Ансъл се засмя — същият тих, ненатрапчив смях, който тъй я очароваше през онези дълги седмици, когато не виждаше. Тя вдигна ръце към шапчицата си и след миг Марда видя цялата змийска глава с плоската, широка горна част и издайническия белег на пепелянката.
— Одобрявате ли ме?
Марда Уест се дръпна назад и се залепи за възглавницата. Въпреки всичко отново направи усилие и се усмихна.
— Много сте хубава, наистина сте много хубава. Шапчицата се върна на мястото си, дългият врат се изви и после, без да заподозре измамата, змията взе чашата от ръката на пациентката и я сложи на мивката. Ето че не знаеше всичко.