— Когато дойда у вас — каза сестра Ансъл, — няма да съм с престилка. Е, в случай че вие самата не настоявате, разбира се. Всъщност тогава ще сте частна пациентка, а аз — домашната ви медицинска сестра. Една седмица ще бъда само на ваше разположение.
Марда Уест изведнъж усети, че я полазват хладни тръпки. Толкова объркано беше всичко през деня, че съвсем бе забравила за тези планове. Сестра Ансъл щеше да живее при тях една седмица. Всичко бе уговорено вече. Ала най-важното сега беше да не показва страха си. Да се държи, сякаш нищо не се е променило. А после, когато дойде Джим, тя щеше да му разкаже всичко. Ако той не можеше да види змийската глава — и наистина, най-вероятно нямаше да я види, причината за деформираните образи бе в лещите, — просто трябваше да разбере, че тя има основания, и то много сериозни, да не вярва вече на сестра Ансъл, но не може да му обясни своите основания; тъй или инак, не би понесла присъствието и в дома им. Планът трябваше да се промени. Марда не искаше някой да се грижи за нея. Искаше само час по-скоро да си бъде у дома, само с него.
Телефонът върху масичката до леглото иззвъня. Марда Уест грабна слушалката и се вкопчи в нея така, както човек се вкопчва в избавлението. Беше той.
— Извинявай, че закъснях. Вземам такси и веднага идвам. Адвокатът ме задържа.
— Адвокатът ли?
— Да. Нали си спомняш, че за попечителството, във връзка с финансовите въпроси, се обърнахме към „Форбс и Милуол“?
Бе забравила за това. Толкова много финансови въпроси обсъждаха преди операцията. Както можеше да ре очаква, дадоха им куп противоречиви съвети. И накрая Джим повери цялата работа на „Форбс и Милуол“.
— Да, да. Нещата вървят ли?
— Мисля, че да. Като дойда, ще ти разкажа.
Той затвори телефона. Марда вдигна очи и видя, че змийската глава я наблюдава. „Разбира се — помисли си Марда Уест, — няма съмнение, че и се иска да знае какво си говорехме.“
— Обещайте ми, че няма да се вълнувате много, когато дойде мистър Уест. — Сестра Ансъл бе застинала до вратата с ръка на дръжката.
— Не се вълнувам. Просто искам no-скоро да го видя, това е всичко.
— Гледам, че лицето ви пламна от възбуда.
— А, не, просто ми е топло.
Вратът се изви, проточи се нагоре, после главата се обърна към прозореца. За първи път Марда Уест забеляза, че змията е неспокойна. Несъмнено усещаше напрежението. Беше и ясно, не можеше да не и е ясно, че нещо в отношенията им се е променило.
— Ще открехна само горния прозорец.
„Ако беше от горе до долу змия — помисли си пациентката, — можех да те изхвърля навън. Дали пък тогава нямаше да се увиеш около врата ми и да ме удушиш?“ Змията отвори прозореца, поспря за миг, позавъртя се край леглото, може би в очакване на признателна дума. Сетне вратът и се отпусна в яката, езикът се стрелна няколко пъти и тя с плавни движения излезе от стаята.
Марда Уест се ослушваше да чуе шума на таксито на улицата. Чудеше се дали ще може да убеди Джим да преспи в болницата. Като му обясни какъв страх, какъв ужас изпитва, сигурно ще и влезе в положението. Тя ще разбере веднага, ако и той е усетил нещо нередно. Ще позвъни уж да попита нещо сестра Ансъл и тогава по изражението и по гласа му ще и стане ясно дали и през неговите очи хората изглеждат такива.
Най-сетне таксито пристигна — спря, после вратата се хлопна и, слава богу, от улицата долетя гласът на Джим. Таксито потегли. Сега той сигурно се качваше с асансьора. Сърцето и се разтупа и тя впери поглед във вратата. Чу стъпките му отвън и после отново гласа му — изглежда, говореше нещо със змията. Веднага щеше да разбере дали е видял змийската глава. Очакваше го да влезе в стаята стъписан, невярващ на очите си; а може би гледката щеше да го разсмее, щеше да реши, че е просто шега, че разиграват пред тях пантомима. Но защо се бавеше толкова? Какво се мотаеха двамата навън и защо си шепнеха?
Вратата се отвори — най-напред се показа чадърът му и бомбето, после познатата едра фигура, но… божичко!… Не, само това не!… Господи!… Нима и Джим бе надянал маска! Нима и той бе въвлечен в този сатанински заговор, нима и той бе лъжец!… Та Джим носеше глава на лешояд. Истински лешояд, позна го веднага — зловещия поглед, човката, оплескана с кръв, провисналите торбички. Докато тя лежеше онемяла от ужас и изпълнена с погнуса, той опря чадъра в ъгъла и остави бомбето и сгънатия си балтон.
— Разбрах, че не си се чувствала много добре — каза той, като обърна към нея главата си на лешояд и я прониза с поглед, — отпаднала си и не си в настроение. Затова няма да стоя дълго. Сега трябва да си отспиш и ще се оправиш.