Тя бе онемяла от ужас. Тъй се бе вцепенила, че дори не помръдна, когато той се приближи до леглото и и се наведе да я целуне. Човката на лешояда беше остра.
— Според сестра Ансъл всичко се дължи на сътресението, на това, че изведнъж си взела да виждаш. Всеки човек реагира по свой начин. Тя казва, че ще бъдеш много по-добре, когато си те приберем у дома.
„Когато си те приберем у дома…“ Значи сестра Ансъл и Джим не се бяха отказали от плана.
— Не знам — промълви с немощен глас Марда, — мисля, че не искам сестра Ансъл да дойде у нас.
— Не искаш сестра Ансъл? — Той сякаш бе изненадан. — Не друг, а ти предложи тя да дойде у нас. He може тъй изведнъж да отсечеш — хрумва ти нещо и хоп, отсичаш.
Марда не успя да отговори — нямаше време. Не бе позвънила, а сестра Ансъл се появи на вратата и влезе.
— Чаша кафе, мистър Уест? — Тя задаваше този въпрос всяка вечер, но сега въпросът прозвуча някак особено, сякаш се бяха уговорили навън пред вратата.
— Благодаря, сестра, с удоволствие. Какво чувам? Нямало да идвате у нас.
Лешоядът се обърна към змията, а тя се сгърчи и докато Марда ги наблюдаваше — змията със стрелкащия се език и лешояда с глава, затъкната между мъжките рамене, — разбра, че всъщност не тя е взела решението за идването на сестра Ансъл в дома им. Сега си спомни, че сестра Ансъл първа бе загатнала за това. Именно сестра Ансъл бе споменала, че Марда Уест ще се нуждае от грижи, докато се възстанови. Предложението бе направено точно онази вечер, когато Джим се смееше и шегуваше нещо със сестрата, а Марда ги слушаше с бинтовани очи, щастлива, че чува гласа му. Сега, като гледаше гладката змийска глава, чийто език на пепелянка бе скрит под шапчицата, тя си обясни защо сестра Ансъл искаше да дойде в дома им и защо Джим не се бе възпротивил. Той всъщност се бе съгласил с плана веднага, дори го бе приел с одобрение.
Лешоядът разтвори окървавената си човка:
— Хей, да не би да сте се спречкали нещо?
— Не, как можете да си помислите! — Змията изви врата си, погледна настрани към лешояда и добави: — Мисис Уест е поизморена тази вечер. Имала е напрегнат ден. Нали така, скъпа?
Трябваше да прецени добре какво да отговори. Нито един от двамата не биваше да узнае тайната и. Никой не биваше да се досети — нито лешоядът, нито змията, нито пък другите зверове, наоколо които я държаха в своя непрекъснато затягащ се обръч.
— Нищо ми няма — рече тя. — Малко съм объркана, това е. Но както казва сестра Ансъл, до утре сутринта и то ще мине.
Двамата се спогледаха — очевидно се разбираха и без думи. Сякаш това най-много уплаши Марда Уест. Та нали всички животни, птици и влечуги общуваха помежду си, без да си говорят. Движеха се, наблюдаваха и винаги, знаеха как да постигнат целта си. Но тя нямаше да им се даде. Макар и объркана, обзета от ужас, Марда не искаше да се прощава с живота.
— Няма да те занимавам с документите тази вечер — обади се лешоядът. — Не е и чак толкова бързо. Ще ги подпишеш, като се прибереш вкъщи.
— Какви документи?
Тя гледаше настрани — така не виждаше главата на лешояда. Гласът беше на Джим, спокоен, вдъхващ сигурност.
— Документите за попечителството, днес ги получих от „Форбс и Милуол“. Те предлагат да ми бъдат дадени права на изпълнител.
Тези думи и припомниха нещо, в паметта и изплуваха някакви разговори, водени седмици преди операцията. Нещо, свързано със зрението и. Ставаше дума, че ако операцията е неуспешна, ще и бъде трудно да подписва документи.
— Защо? — попита тя с треперещ глас. — В края на краищата парите са мои.
Той се засмя. Марда Уест несъзнателно се обърна и видя как човката се отвори, разчекна се и зина като капан, сетне пак се затвори.
— Разбира се, че са твои — каза и той. — Не става въпрос за това. Нали някой трябва да може да подписва вместо теб, ако си болна или просто те няма.
Марда Уест обърна очи към змията, а тя, като усети погледа и, се сви в яката си и се плъзна към вратата.
— Не се застоявайте, мистър Уест — прошепна сестра Ансъл. — Нашата болна трябва да си почине добре тази нощ.
С плавни движения тя се измъкна от стаята и Марда Уест остана сама със съпруга си. С лешояда.
— Нямам намерение да заминавам или да се разболявам — рече Марда.
— Сигурно е така. Но в случая няма значение. Това е работа на адвокатите, държат да се предвиди всичко. Е, сега не бива да те отегчавам.
Дали не бе доста преднамерен свръх небрежния му тон? Дали пръстите, които пъхнаха документите в джоба на балтона, не бяха всъщност грабливи нокти? Вероятно и този ужас и предстоеше. Телата на всички край нея щяха да се променят, ръцете и краката им щяха да се превърнат в крила, грабливи нокти, копита, лапи и тогава у тези същества около нея нямаше да остане нищо човешко. Последен щеше да изчезне човешкият глас. А изчезнеше ли и човешкият глас, значи край — щеше да се озове в същинска джунгла, сред всевъзможни животински звуци и крясъци, изтръгващи се от стотици гърла.