— Сериозно ли говореше това за сестра Ансъл? — попита Джим.
Тя вече хладнокръвно наблюдаваше как лешоядът пили ноктите си. Той винаги носеше пиличка в джоба си. Досега не и бе идвало наум защо — просто я смяташе за една от вещите, с които Джим никога не се разделя, като писалката и лулата. Но ето, вече разбра, че това не е случайно: за да може да разкъсва жертвата си, лешоядът трябва да е с остри нокти.
— Не знам. Струва ми се доста глупаво да взимаме вкъщи сестра, след като вече виждам.
Не и отговори веднага. Главата се сви между раменете и изгърбушен в тъмния официален костюм — сякаш че бе покрит с пера, — той целият приличаше на голяма настръхнала птица.
— Та тя като сестра е цяло съкровище — заяви Джим. — Пък и в началото ще си изтощена. Според мен не бива да се отказваме от това решение. В края на краищата, ако не върви, нищо не ни пречи да я отпратим.
— Може и да си прав — каза жена му.
Тя се мъчеше да се сети за някой, на когото все още би могла да се довери. Семейството и се бе разпръснало. Брат и бе женен и живееше в Южна Африка. Имаше приятели в Лондон, ала с никого не беше достатъчно близка. Никому не би могла да каже, че медицинската сестра се е оказала змия, а собственият и съпруг е истински лешояд. Тази пълна безизходица я караше да се чувствува обречена на вечни мъки. Сякаш я бяха хвърлили в ада. Бе с ясното съзнание, че е съвсем сама и накъдето и да се обърне, ще среща само ненавист и жестокост.
— Какво смяташ да правиш тази вечер? — попита го тихичко тя.
— Сигурно ще вечерям в клуба. Взе да ми доскучава. Остана малко, слава богу. Още два дни, и ще си бъдеш у дома.
Да, но у дома, с лешояда и змията, и се струваше по-страшно и от тук. Та те можеха да правят с нея каквото си поискат.
— Грийвс твърдо ли обеща за четвъртък? — попита Марда Уест.
— Така каза, когато му телефонирах сутринта. Тогава щели да ти сложат другите лещи, онези, с които ще различаваш и цветовете.
Цветовете, а може би и телата. Тъй било значи? Със сините лещи се виждаха само главите. Те бяха първият експеримент. Естествено, че и хирургът Грийвс бе замесен в заговора. Той дори играеше ръководна роля — въвлекли го бяха, вероятно с подкуп. Марда Уест се опита да си спомни кой пръв бе предложил операцията. Дали не беше семейният лекар, и то след като Джим говори нещо с него насаме? Май двамата дойдоха при нея и и казаха, че това е единствената възможност да спаси очите си. Самото злодеяние, изглежда, бе замислено отдавна, подготвяше се от месеци, а може би от години. Но какво целяха, за бога? Тя взе да рови трескаво в паметта си, за да си спомни някой поглед, знак или дума, които биха и помогнали да си изясни целта на този ужасен заговор, да разбере защо искат да я унищожат или най-малкото да я лишат от разсъдък.
— Изглеждаш ми бледа — рече ненадейно той. — Да извикам ли сестра Ансъл?
— Не… — Това бе почти вик, който неволно се изтръгна от гърдите и.
— Мисля, че е по-добре да си вървя. Сестрата каза да не оставам дълго.
Едрата му мрачна фигура се надигна от стола и Марда Уест затвори очи, а той се наведе да я целуне за лека нощ:
— Приятни сънища, миличко котенце, и не се притеснявай.
Въпреки страха си тя се вкопчи здраво в ръката му.
— Какво има? — попита я Джим.
Добре познатата целувка би могла да я успокои, но не и това — то бе удар от човка, издадената напред окървавена човка на лешояда. Когато той си отиде, Марда Уест започна да стене. Главата и се мяташе върху възглавницата.
— Какво ще правя? — ридаеше тя. — Боже мой, какво?
Вратата се отвори отново и Марда сложи ръка на устата си. Не биваше да чуят, че плаче. Не биваше да я видят така. С огромно усилие успя да се овладее.
— Как се чувствате, мисис Уест?
Змията застана по-надалеч, към другия край на леглото. Водеше със себе си заместник-главния лекар. Той от самото начало и беше симпатичен — бе млад, приятен мъж и макар че като другите имаше глава на животно, това не я уплаши. Главата му бе кучешка, като на абърдийн, а кафявите очи сякаш я гледаха с насмешка. Много отдавна, като дете, тя самата имаше такъв абърдийн.
— Мога ли да поговоря с вас насаме? — попита го Марда.
— Разбира се. Сестра, бихте ли ни оставили? — Той кимна с глава към вратата и змията веднага се измъкна.