— Да ви простя, мисис Уест? — учуди се сестра Ансъл. — Няма какво да ви прощавам. Вие преминахте през ужасно изпитание.
Държаха ръцете си и се усмихваха една на друга, Боже господи, какво облекчение, мислеше си Марда Уест. Всичко в нея ликуваше, бе благодарна, че отново вижда и че се е освободила от непоносимото състояние на съмнение и отчаяние.
— Все още не разбирам добре какво точно стана — промълви пациентката, без да пуска ръката на сестрата. — Мистър Грийвс се опита да ми обясни, каза нещо за някакъв нерв.
Сестра Ансъл кимна към вратата и направи гримаса.
— Самият той не знае — прошепна тя, — а и да знае, няма да го каже, защото ще си навлече неприятности. Просто е поставил лещите по-дълбоко, отколкото трябва. Много близо до някакъв нерв. Чудя се как не умряхте.
Сестрата погледна към пациентката си. Очите и се усмихваха. Беше толкова красива, толкова нежна!
— Забравете това. Отсега нататък ще мислите само за хубави неща. Обещавате ми, нали?
— Обещавам — отговори Марда Уест.
Телефонът звънна, сестра Ансъл пусна ръката на пациентката си и се пресегна към слушалката.
— Вярвам, че се досещате кой се обажда. Горкият ви съпруг — каза тя и подаде слушалката на Марда Уест.
— Джим… Джим, ти ли си?
От другия край чу любимия глас. Колко тревожно звучеше!
— Добре ли си? Два пъти се свързвах със старшата сестра, а тя само казва, че щяла да ме уведоми. По дяволите, какво става?
Марда Уест се усмихна и подаде слушалката на сестрата:
— Разкажете му.
Сестра Ансъл сложи слушалката на ухото си. Кожата на ръката и бе гладка, матова, на ноктите и проблясваше светлорозов лак.
— Вие ли сте, мистър Уест? Нашата пациентка ни поизплаши. — Тя се усмихна и кимна към леглото. — Е, вече няма за какво да се тревожите. Мистър Грийвс смени лещите. Те притискаха някакъв нерв, но сега всичко е наред. Тя вижда отлично. Мистър Грийвс каза, че утре можем да я приберем у дома. — Нежният глас хармонираше с приятния тен на кожата, със светлокафявите очи.
Марда Уест взе отново слушалката.
— Джим, прекарах отвратителна нощ. Едва сега започвам да разбирам какво е станало. Някакъв нерв в мозъка…
— Да, ясно — каза той. — Колко ужасно. Слава богу, че са го открили. Какво е гледал този Грийвс, нали това му е работата!
— Такова нещо повече не може да се случи — рече Марда Уест. — Поставиха ми постоянните лещи и вече няма опасност да се повтори.
— Надявам се, инак ще го съдя. А ти самата как се чувствуваш?
— Чудесно, малко съм объркана, но се чувствувам чудесно.
— Браво, моето момиче! Не се вълнувай. По-късно ще дойда.
Той затвори телефона. Марда Уест подаде слушалката на сестра Ансъл и тя я постави върху вилката.
— Мистър Грийвс наистина ли каза, че утре мога да се прибера у дома? — попита тя.
— Да, само трябва да слушате. Сигурна ли сте, че все още искате да дойда у вас? — Сестра Ансъл се усмихна и потупа пациентката си по ръката.
— Естествено — рече Марда Уест. — Нали така сме се разбрали?
Тя седна в леглото. Слънцето, което влизаше през прозореца, обливаше със светлина розите, лилиите, високите гладиоли. Шумът от движението, който идеше отвън, звучеше дружелюбно с познатите си приглушени звуци. Марда се замисли за градината, която очакваше нейните грижи, за собствената си спалня, за вещите си, за всекидневните домашни задължения, които сега, след като зрението и бе възстановено, щеше отново да поеме, забравила завинаги тревогите и страха, преживени през изтеклите месеци.
— Най-ценното нещо в живота — обърна се Марда Уест към сестра Ансъл — е зрението. Едва сега разбирам това. Едва сега разбирам какво можех да загубя.
Опряла на гърдите си хванати една в друга длани, сестра Ансъл и кимна съчувствено.
— Това, че виждате отново, е наистина чудесно. Сега вече няма опасност да загубите зрението си. — Ти тръгна към вратата. — Ще се върна в общежитието да почина малко. Като знам, че сте добре, ще мога да заспя спокойно. Ще ми поръчате ли нещо, преди да тръгна?
— Подайте ми, ако обичате, крема и пудрата — каза пациентката. — Да, и червилото, четката и гребена.
Сестра Ансъл донесе нещата от тоалетката и ги сложи върху леглото. Донесе и също огледалцето и парфюма, помириса съучастнически запушалката му и прошепна:
— Чудесен парфюм. Подарък ви е от мистър Уест, нали?
„Ето, че започвам да свиквам със сестра Ансъл“ — помисли си Марда. Представи си как си е у дома и слага цветя в малката гостна, избира книгите, които биха се харесали на сестра Ансъл, и и дава транзистор, за да не и е скучно вечер.
— Ще бъда при вас в осем часа.