Познатите думи, които в продължение на много дни и седмици бе чувала всяка сутрин, сега прозвучаха като любима мелодия. Най-сетне те се сляха в едно с човека, с лицето, което се усмихваше, с жената, чийто очи обещаваха приятелство и вярност.
— До довечера.
Вратата се затвори. Сестра Ансъл вече я нямаше. Болницата се бе съвзела от нощната паника и всичко си вървеше постарому — болнично всекидневие. Само за нея мракът се бе сменил със светлина. Отрицанието — с живот.
Марда Уест свали запушалката от шишенцето и се напарфюмира зад ушите. Уханието, което се разнесе, сякаш се сля с топлия светъл ден. Тя вдигна огледалцето и погледна в него. Стаята си беше същата, отвън нахлуваха уличните шумове, а след миг влезе дребничката санитарка, която вчера и приличаше на невестулка. Каза добро утро, но пациентката не отговори. Може би беше изморена. Санитарката избърса праха и си отиде.
Тогава Марда Уест отново вдигна огледалото и погледна в него. Не, не бе сгрешила. Широко отворените очи, които я гледаха, бяха очи на кошута, уплашени като пред жертвоприношение, а боязливата, покорна глава на сърната бе вече сведена смирено.