Отговорът му бе някаква смесица от изненада и снизхождение. Изненада от факта, че жена му се отнася с такова уважение към една медицинска сестра, и снизхождение към каприза на една болна. Поне Марда Уест го прие така. По-късно, когато той си отиде, тя каза на нощната сестра:
— Не можах да разбера, допада ли му идеята, или не?
Отговорът бе изречен тихо, но убедително;
— Не се безпокойте. Мистър Уест е склонен да приеме.
А какво всъщност беше склонен да приеме? Да му се разбърка редът вкъщи? Трети човек на масата, необичайни разговори, някаква особена гостенка, на която трябва да се плаща затуй, че прави компания на жена му? (Макар че за възнаграждение нямаше да се говори, а в края на седмицата просто щеше да и се връчи един плик.)
— Не се ли вълнувате? — Ръката на сестра Ансъл докосна превръзката. Застанала до главата на Марда, тя и говореше с нежен топъл глас. Тъкмо този глас и увереността на сестра Ансъл, че само след няколко часа пред пациентката и ще се разкрие жадуваният свят от образи и багри, най-сетне сложиха край на спотайващия се дълго време страх, че всичко е било напразно. Значи операцията бе сполучлива и утре Марда щеше да вижда отново.
— В известен смисъл се вълнувам — каза Марда Уест, — това е все едно да се родиш повторно. Забравила съм как изглежда светът.
— Светът наистина е прекрасен — промълви сестра Ансъл, — а и вие проявихте голямо търпение.
Съчувствената ръка на сестрата отново я докосна. Този път тя сякаш искаше да каже, че всички онези, които през дългите седмици на очакване са настоявали да не се свалят превръзките, всъщност са се престарали. Ако сестра Ансъл имаше магическа пръчица и нещата зависеха от нея, тя не би допуснала такова нещо.
— Чувствувам се много особено — каза Марда Уест, — утре вие няма да бъдете за мен само глас, а цял човек.
— Че сега не съм ли човек?
В думите и имаше лека закачка, нещо като престорен укор — всичко това бе част от общуването помежду им и действуваше успокоително на пациентката. Дали когато зрението и се възвърне, нещата щяха да се променят? Несъмнено отношенията нямаше да бъдат същите.
— Е, разбира се, и все пак ще е различно.
— Аз пък не виждам защо.
Макар и да знаеше, че е мургава и дребна — такова описание бе направила самата сестра Ансъл — Марда Уест трябваше да се подготви и за изненади: може би държеше главата си някак особено или пък имаше нещо във формата на очите, или може би нещо неочаквано в чертите на лицето, като, да речем, голяма уста или огромни зъби.
— Ето, опитайте се да си представите… — И не за първи път сестра Ансъл взе ръката и и опипа с нея собственото си лице — това точно сякаш я притесняваше малко, защото ръката и трябваше безропотно да се подчини, превръщаше се в пленник. Марда Уест се отскубна и се засмя:
— Не, не мога да си представя.
— Тогава поспете. Утрешният ден ще дойде много скоро. — Последваха обичайните приготовления. Звънецът бе поставен тъй, че да и бъде подръка, чашата, хапчето за сън, нежният глас. — Лека нощ, мисис Уест. Натиснете звънеца, ако ви потрябвам.
— Благодаря ви. Лека нощ.
Винаги, когато вратата се затваряше и тя излизаше, Марда изпитваше някакво чувство като след раздяла, сякаш и отнемаха нещо, оставяха я самотна. Обземаше я и някаква ревност, защото знаеше, че има и други пациенти, на които сестра Ансъл носи утеха, че и те, ако имат нужда, ще и позвънят. Когато се събуждаше — а това често се случваше малко след полунощ, — Марда вече не си представяше Джим самотен в своята половина на леглото, а сестра Ансъл, приседнала край нечие легло, снишила глава към лицето на нуждаещия се от успокоение пациент. Тогава някаква непреодолима сила я караше да се пресегне и да натисне звънеца, а щом чуеше отварянето на вратата, казваше:
— Да не ви събудих?
— Аз никога не спя на дежурство.
Значи в такива случаи бе в остъклената стаичка по средата на коридора — пиеше чай или вписваше данните от картоните в някакъв дневник. Или пък стоеше край леглото на някой пациент, както сега бе застанала край нейното легло.
— Не мога да си намеря носната кърпичка.
— Ето я. Винаги е под възглавницата ви. Потупваше я по рамото (това също само по себе си беше някакво внимание), Марда я задържаше при себе си още няколко минути и тя излизаше — може би звънецът вече я викаше в друга стая, може би някой друг също имаше нужда от нея.
— Е, не можем да се оплачем, днес времето ще е чудесно! — Най-сетне денят бе дошъл, а сестра Бранд влезе тъй, сякаш бе първият утринен полъх, който дава знак, че барометърът сочи хубаво време. — Готови ли сме за радостното събитие? — попита тя. — Да побързаме, трябва да посрещнете съпруга си с най-хубавата нощница.