Всичко бе както при операцията, само че в обратен ред. Този път беше в стаята си, нямаше го и инструмента, с който тогава и държаха очите отворени — усещаше само сръчните ръце на хирурга и докосването на сестра Бранд, която му помагаше. Най-напред изчезна горната превръзка, след нея бинтовете, марлята, сетне почувствува съвсем леко убождане — инжекцията за обезболяване. Хирургът направи нещо на клепачите и. Не усети болка. Той сякаш сложи там нещо студено, сякаш сега на мястото на превръзката имаше лед — беше приятно, успокояващо.
— Сега не бива да се разочаровате — каза хирургът. — Ще почакате около половин час още и едва тогава ще усетите разликата. Първо ще виждате като в мъгла. После постепенно образите ще станат ясни. През това време обаче трябва да лежите спокойно.
— Да, разбирам, няма да се движа.
Оказваше се, че дългоочакваното щастие няма да дойде, отведнъж. Всъщност, това и се стори съвсем обяснимо. Тъмните лещи, които и поставиха, бяха временни, само за първите няколко дни. След това щяха да ти сменят с други.
— Какво ще виждам? — най-сетне набра смелост да допита тя.
— Ще виждате всичко, но в началото няма да се открояват цветовете. Представете си — слънчев летен ден и вие с тъмни очила. Много е приятно.
Бодрият му смях и вдъхна увереност и когато, следван от сестра Бранд, той излезе от стаята, Марда отново се отпусна в леглото и зачака мъглата да се вдигне. Зачака пред очите и да се появи слънчевият летен ден, пък макар и прецеден през лещите и лишен от ярките си цветове.
Мъглата малко по малко взе да се разрежда. Очерта се първият предмет — нещо с прави ръбове, гардероб. После стол. Сетне завъртя глава и постепенно се очертаха прозорецът, вазите на перваза, цветята, които и бе донесъл Джим. Шумовете, идещи от улицата, се преливаха с формите и докато преди те я дразнеха, сега допринасяха за общата хармония. Помисли си: „Дали ще мога да плача? Дали лещите няма да спират сълзите?“ И омаяна от щастие, че отново притежава благословения дар да вижда, тя усети, че страните и се навлажняват. Нямаше от какво да се срамува — търкулнаха се няколко сълзици, които тя веднага изтри.
Сега всичко си дойде на мястото. Цветята, мивката, чашата с термометъра, халатът и. Учудването и облекчението бяха толкова големи, че тя не можеше да мисли за друго.
„Не са ме лъгали — повтаряше си Марда. — Ето, вярно е.“ Вече можеше да види одеялото, което толкова често бе опипвала. Не се смущаваше, че не различава цвета. През сините лещи предметите изглеждаха някак загадъчно осветени, но това всъщност омекотяваше очертанията им и придаваше още по-голямо очарование на всичко. Бе тъй захласната от прекрасния свят, от обеми и форми, че и се струваше, че и занапред цветовете няма да са от значение. Имаше време, тази подробност спокойно можеше да почака. Сега единственото нещо, което я вълнуваше, бе потопената в нежносиньо хармония пред погледа и. Това, което виждаше, и това, което възприемаше с другите сетива, се сливаха в едно. Тя сякаш повторно се роди и откри наново един свят, от който дълго време бе лишена.
Сега вече нямаше за какво да бърза. Да оглежда внимателно стаята и да задържа поглед на всяка мъничка подробност — това бе истинско богатство. Спокойно би прекарала така часове — само да гледа и да се наслаждава. Стаята, предметите наоколо, сетне прозореца и през него прозорците на отсрещните къщи.
„Дори един затворник — реши тя — ще намери утеха в килията си, ако е влязъл там сляп и след това е прогледнал.“ Чу гласа на сестра Бранд отвън и се обърна към отварящата се врата.
— Е… щастливи ли сме? Отново виждаме!
Марда се усмихна. Появи се фигура, облечена в бяла престилка — носеше табла, а на таблата имаше чаша мляко. Ала погледът и се спря на главата и колкото и нелепо и абсурдно да бе, главата с униформената шапчица съвсем не беше глава на жена. Това, което се приближаваше към нея, беше крава… — крава с женско тяло. Шапчицата с къдрички беше кацнала върху едри рога. Очите, големи и нежни, бяха кравешки очи, а ноздрите — широки и влажни. Застана кротко край леглото и — дишаше точно като крава на пасбище, приемаща безропотно всичко — доволна, невъзмутима.
— Сигурно се чувствате малко особено?
Засмя се — и смехът и беше женски. Всъщност — смехът на сестра Бранд. Сетне постави таблата върху шкафчето до леглото. Пациентката не промълви нито дума. Затвори очи, после пак ги отвори. Кравата в сестринска униформа стоеше все още до нея.