Владимир Колев
Сини зайци по синя морава
Летният ден насипваше прекалено много светлина през южния прозорец на кабинета на следователя Ленарт. Затова на две трети от него беше поставена плътна кадифена завеса. И така се получаваше интересен ефект. Точно зад завесата — много тъмно, а от непокритото с материя стъкло наднича вадещо очите слънце. Ленарт стана от бюрото си с намерението да дръпне още малко завесата. В това време на вратата се почука.
— Заповядайте — високо каза той.
В стаята влезе младеж на абсолвентска възраст. Облечен в подчертано семпъл, сив костюм. Високата му фигура би могла да бъде приета за атлетична, ако не беше лекото прегърбването на раменете.
— Добър ден — поздрави учтиво младежът.
— Добър ден. Вие сте… — разрови папката на бюрото си следователят — … господин Бирт?
— Да господин следовател — магистър Бирт. — Младият човек имаше обработен баритонов глас. Излъчваната мекота издаваше естествено добър характер. Толкова добър, че създаваше усещане за сближаване с границата на слабохарактерността. Просто да се чудиш, как такъв човек е способен на гаменщина.
Срещу магистър Бирт беше постъпило оплакване за побой и господин следователят му беше изпратил призовка за да изясни кое, как и защо…
— Заповядайте, седнете — посочи стола срещу бюрото си следователят. Младият мъж седна, като прегъна внимателно в скут ръцете си. Като леля, която се е приготвила да слуша хвалбите на любимия си, ужасно умен племенник. Имаше здрави ръце на спортист, но тези ръце бяха някак лишени от агресия. След като подреди първите впечатления, господин следователят заговори с равен глас: — Господин Бирт, срещу вас има постъпило оплакване за нанасяне на побой на господин… Талер. Длъжен съм да ви задам служебно въпроса, вярно ли е това?
На сбиването не бяха присъствали никакви свидетели. Това развързваше ръцете на този побойник с измамна външност на добряк. Скарали се, сбили се, но кой е виновен, кой пръв е започнал? … Само един бог знае, защото само бог знае всичко…
Младият мъж се позабави и предпазливо отговори:
— Да, между нас имаше спречкване, при което си разменихме по някой и друг лек удар…
— От приложеното медицинско се вижда, че Вашият… „опонент“ има счупване на мандибулата — информира го следовател Ленарт. — Това едва ли може да бъде прието за „лек удар“.
— Е, и аз нося медицинско, от което пък се вижда, че съм получил хематоми… — сподели Бирт.
— От къде се познавате с господин Талер?
— Колеги сме от университета. Даже може да се каже, че бяхме нещо като приятели — предпазливо сподели магистърът.
— И така, по приятелски, се сбихте? — не можа да сдържи иронията си следователят.
— Май така се получи… — съгласи се все така предпазливо младият човек.
— И какъв беше поводът? Млада дама сигурно?
— Противно на френската постановка, тук не трябва да се търси жена. Опасявам се, че мотивът не би могъл да бъде обяснен с две думи — повдигна рамене Бирт.
— Опитайте с повече от две — сговорчиво предложи следователят.
— Ще пускате ли магнетофона или? … — за пръв път го погледна в очите магистърът.
— По Ваше желание. Ако искате можем да си поговорим неформално, след което ще повторите думите си пред машинката. Но Ви предупреждавам, че вече информиран, ще имам възможност да Ви задавам въпроси, на които ще Ви бъде по-трудно да отговаряте в удобни за себе си варианти — добросъвестно го информира следователят.
Младият мъж се замисли за момент.
— Все пак, без магнитофон би било по-добре.
— Вие решавате. Слушам Ви.
— С Алекс Талер се познаваме от първи курс в университета. Отначало беше просто познанство. Не го схващайте като самореклама, но аз бях добрият студент. Моите писмени разработки получаваха винаги отлични оценки. Алекс Талер беше един от многото и попадаше в прайда на златната среда. Не бих могъл обаче да кажа, че от негова страна имаше проява на завист. Нещо повече, той се отнасяше към този факт съвсем спокойно.
Имаше още един, съществен момент. Аз бях в положение, при което имах проблеми даже с парите за наема, а Алекс беше от добре обезпечаващо го семейство. Не се учудих, когато един ден той предложи да си поговорим за бизнес. Предложение беше аз да му правя разработките. Срещу заплащане, естествено…
— И вие приехте? … — уточни следователят.
— Нямах избор. Даже бях доволен. Макар че, ми костваше време и някакво усилие. Когато пишеш нещо, трудно можеш да избягаш от собствения си стил на излагане на фактите. А аз трябваше да се изразявам чрез два стила. Един собствен, друг за Алекс. Но успешно влязох в битността на двуликия Янус…