— Това да го смятам ли за заплаха? Или просто за обикновено изнудване?
— Нито едното, нито другото, Лос… Ние сме дошли при вас като братя. За да не ви нанесем някаква неволна щета, ние напълно обеззаразихме и най-малката вещ, която внесохме във вашия свят. Навярно сте проверили вече нашата храна и нашите вещи и знаете, че това е истина. И при това, очевидно е, че един звездолет не може да колонизира цяла планета. Във ваш интерес е да се отървете от нас с добро. А ако не ни вярвате — пригответе се след това за отбрана. По-рано от 32 светлинни години ние не можем да дойдем тук, а това са за вас векове…
Алек млъкна. И Лос мълчеше, сивото му лице изглеждаше потиснато и мрачно.
— Благодаря ви, Алек, за вашата откровеност! — каза най-сетне той, — Лично аз смятам, че вие имате право. Но решение може да вземе само съветът. Утре ще ви съобщя неговото становище…
След малко двамата крачеха по дългия коридор.
— Мисля, че старият е наистина на наша страна — каза най-сетне Дирак.
— Защо? — усмихна се едва забележимо човекът.
— Твоята логика беше безукорна. Като разумни същества те сигурно ще я възприемат… И не съществува наистина опасност да ги заслепят някакви чувства…
8
Екранът светна и в същия миг Алек видя разтревоженото лице на Казимир.
— Алек! — възкликна той. — Какво се беше случило?
— Нищо особено — отвърна Алек спокойно. — Имахме едно малко премеждие, но всичко мина…
— С пеперудите?
— Пеперудите се превърнаха на гъсеници!… Искаш ли да ги видиш?
— Ами щом нямам по-добър избор! — засмя се Казимир.
Известно време Казимир с мълчаливо любопитство наблюдава картините на телеекрана.
— Да, сносна архитектура! — каза той. — Високи врати!… Те прави ли ходят?
— Сега ще разбереш… Но сградите си имат и своите неудобства, разбира се. Стълбите им приличат на детски дървени пързалки… Да се изкачиш до втория етаж е истински подвиг.
— Това ли са те! — трепна Казимир.
— Защо, не ти ли харесват? — усмихна се Алек.
— Бррр!… Навярно ги сънуваш нощем…
— Отблизо са по-симпатични — каза Алек. — И в края на краищата няма никаква опасност да те поканят на танц. Те са съвършено глухонеми.
— Тъй ли?
Няколко минути Казимир ги наблюдава мълчаливо и съсредоточено.
— Факт, че са поносими — обади се той най-сетне. — Изследователите на Алфагея имаха по-лош шанс от теб… Какво ти сториха, Алек?…
— Ще ти разкажа по-късно… Но сега сме в добри отношения, водим философска дискусия…
— На каква тема?
— Старите досадни теми, разбира се.
— Алек, да не криеш нещо от мен?… Къде е Дирак?…
— Бъди спокоен, в пълна изправност е! — отвърна Алек. — Те ни смятаха за нещо като свои пленници, но сега сме свободни… При едно условие, че ще докажем съществуването на звездолета.
Нещо лошо се появи в погледа на пилота.
— Това не е проблем…
— Не, моля ти се, Казимир, не прави глупости. От теб искам само едно — довечера в 11 часа да пуснеш сигнална ракета… Избери най-мощната…
— Сигурен ли си, че си в пълна безопасност? — запита Казимир намръщено.
— Напълно сигурен…
— Колко време ще останеш между тях?
— Мисля, още десетина дни…
— И все пак предупреди ги да внимават… Ако стане нещо с вас, ще им пукна планетата като сапунен мехур.
— Не знаех, че си толкова кръвожаден — усмихна се Алек. — Но кажи нещо за себе си…
— Какво мога да кажа за себе си? — вдигна рамене Казимир. — Просто скучая като бесен… Иде ми да курдисам Дирак втори път, за да побъбря с него.
— Не е лоша идея. Но не забравяй да го прибереш, когато се върнем…
— Защо?
— Как да ти кажа — може би на Дирак първи ще му бъде неприятно да види своето второ аз…
Казимир се засмя.
— Ти си все същият — каза той. — Не забравяй да поздравиш Дирак. Може би е станал чувствителен между тия гъсеници.
— В края на краищата Багратионов не изключва и такава възможност…
— Хайде, не ме разсмивай!…
— Трябва да вървя, Казимир… — каза Алек. — В бъдеще ще поддържаме редовна връзка…
— На банкет ли си канен?
— Слава богу, поне тая беда ме е отминала — усмихна се Алек. — В менюто си нямат нищо друго освен хлорофил… А понякога дори той е изкуствен.
— Наистина не ти завиждам…
— Довиждане, Казимир…
Екранът угасна.
9
Алек седеше на своя мек стол без облегало и мислеше колко бързо човешкото съзнание се приспособява към най-странните обстановки. Сега всичко около него му се струваше естествено и дори мъхнатото лице на Лос в тоя миг му изглеждаше съвсем човешко. И все пак той не можа да сдържи усмивката си, когато президентът на Вар с чудна ловкост се покатери по отвесната стена до един от най-горните шкафове на библиотеката. Когато се върна, Лос държеше в ръката си лека метална пластинка с изображение, подобно на гравюра.