Дирак го погледна с гладките, искрящи лещи на очите си и безшумно излезе.
Часовникът работеше неуморно над главата му, кръглият, стар, смешен часовник. Времето си правеше с него всякакви шеги, но той все тъй педантично и уверено отбройваше своите лъжливи часове. Беше съвсем сляп и безпомощен, само Дирак му обръщаше от някаква своя гледна точка по-сериозно внимание. Но хората дори не го поглеждаха. И Алек не го гледаше, той наблюдаваше с притаен дъх грамадната блестяща звезда, към която бе летял години наред всред безкрая. С просто око се виждаше и Хела — мъничка, синя Звездица, — студена и нетрепкаща. Сега чувствуваше някаква странна враждебност към нея, смесена с горчивата тиха мъка, която от години запълваше сърцето му. Каквото и да има там, то нямаше да бъде същото, ще си остане винаги чуждо, далечно и непонятно. Колкото и живи да бъдат там непознатите същества, те никога няма да го разберат и почувствуват. Пред прага на целта той дори се плашеше да мисли за нея.
Внезапно екранът светна и той видя пред себе си Казимир — неговото бледо лице и очите му, които се усмихваха.
— Здрасти, Казимир — каза Алек нежно. — Как се чувствуваш?
— Отлично! — отвърна Казимир със слаб глас. — Отлично, старо момче. А ти?
— Като Винету — индианския вожд! — засмя се Алек. — Знаеш ли, че си се изменил?… И на всичко отгоре станал си по-млад!…
— Честна дума — и ти… Видя ли Хела?
— Да, нищо и никаква Звездица — каза Алек. — Изглежда, мойто момче, че не си струваше да бъхтаме толкова път заради нея…
Мъничка, тъмна сянка падна върху лицето на пилота.
— Заради нея ли? — каза той. — Честна дума, Алек, заради нея не бих си помръднал и малкия пръст…
— Да, знам какво си мислиш — усмихна се горчиво Алек. — Но не ти ли се струва, че нещо, което трябва да доказва себе си, не е истинско нещо… Смисълът на нещата е в самите тях, Казимир…
Пилотът не отговори веднага. И той бе имал горчиви и страшни часове, но тогава тоя дребничък учен с очи и лице на поет много по-добре умееше да го утешава.
— Не мисли за това, Алек! — отвърна той. — Тръгнали сме и ще стигнем. А щом стигнем, ще имаме вече още по-хубава цел — да се върнем обратно…
— Тъй е — каза Алек и едва забележимо се усмихна.
— Докато спяхме, имало ли е някакви произшествия?
— Не, нищо особено… Обикновените и банални истории — астероиди, полета на силно лъчение… Но старата черупка се държи блестящо…
— С помощта на Дирак, естествено — отвърна Казимир. — Не мислиш ли, Алек, че тая вселена е дяволски еднаква…
— Защото все още не сме се срещали с живата природа, мойто момче…
Пилотът вдигна рамене.
— Кой знае! — измърмори той. — Да ти кажа право, никак няма да се учудя, ако на Хела ни посрещне Багратионов… Ама съвсем никак…
Вратата на Алек безшумно се отвори и Дирак влезе в камерата. Първата му работа беше да погледне към таблата, с която беше донесъл храна.
— Да, добре! — кимна той. — Гладен ли си, Казимир?
— Ужасно — каза пилотът. — Но не за твоята кухня, приятелю…
— Защо моята?… Ти забравяш, че вашето меню е изготвено от три института…
— Да вървят по дяволите! — каза пилотът искрено възмутен.
— Не помниш ли какви изявления направи по тоя случай в пресата? — обади се Дирак безмилостно.
— Винаги ще се проклинам за това…
— Имаш страшно лош жаргон, приятелю! — забеляза невъзмутимо роботът. — Това не е език за космически пътешественици…
— Прав си!… И затова можеш спокойно да вървиш и ти по дяволите…
Дирак взе таблата.
— Искате ли да ви пусна някой филм?
— Не, благодаря — каза пилотът. — Наспал съм се много добре.
— Ти, Алек?
— Бих погледал нещичко — каза колебливо Алек.
— Какво да бъде?
— Ами… избери от най-стария архив — отвърна Алек. — Нещо за индианци или привидения.
— Браво! — обади се Казимир. — Привидения бих погледал и аз… До смърт ми омръзна тая космическа скука…
Вратата безшумно се затвори.
2
Ракетата се отдели от звездолета без никакво сътресение, така леко и безшумно, както малкото кенгуру се отделя от благословената утроба на майка си. Застанал пред командния пулт, Казимир видя само за няколко мига тънката червена диря, после ракетата бързо изостана и угасна като захвърлена в мрака цигара. За миг той почувствува панически ужас от самотата, мъчителна спазма сви гърлото му. Къде отиваха, защо ги бе пуснал? Какво щеше да прави сам в огромната пустош, ако с тях се случеше нещо?
Под него, все тъй синя и тайнствена, плуваше Хела, малко по-голяма от една земна луна. Под тънката завеса на облаците едва се прозираше нейната гладка повърхност, по-тъмна около екватора, прозрачно синя около полюсите. Мощният телескоп на звездолета я беше опипвал внимателно в продължение на три дни, преди да изберат място за кацане. Планетата под тях нямаше континенти — сушата опасваше в широк пояс цялата централна част. Нямаше ни планини, ни вътрешни морета. Нямаше дори острови по двата спокойни, призрачни океана около полюсите. Цялата суша бе покрита с безкрайни лесове, тук-там прорязани от сините мечове на езерата. Ако наистина имаше някакви хора в тоя свят — мислеше Казимир, — те надали биха се различавали много от земните орангутани. И в тоя зверилник ли трябваше да изпрати своя единствен приятел?