— Къде е Алек? — запита той гръмко. — Жив ли е?
Изглежда, че бяха разстроили звуковия му регулатор. Той го коригира сам и отново запита със своя обикновен глас:
— Къде е Алек?
Гъсениците не отговориха, гледаха го мълчаливо с очи, в които имаше любопитство и страх. И внезапно в неговия вътрешен автоматичен радиоприемник зазвуча тих и приятен човешки глас:
— Станете!…
Той не разбра смисъла на думата, но бързо се изправи. На няколко крачки от него, подпряна на черно металическо бюро, стоеше сравнително по-дребна сива гъсеница и го гледаше втренчено със своя спокоен и умен поглед.
— Къде е Алек? — за трети път попита Дирак.
Сивата гъсеница го гледаше с недоумение. В следния миг роботът разбра какво трябва да направи и включи гласа си в радиопредавателя. Лицето на сивата гъсеница светна.
— Аз съм Лос от планетата Вар! — каза тя. — Сега ви чувам… Ние сме нечувствителни към звуковите вълни. На звукови вълни приемат нашите пеперуди… Говорете ми чрез вашия апарат.
Дирак не отвърна няколко минути. През цялото време неговият сложен ум с трескава бързина пробваше милиони комбинации. Най-после той реши, че е раз-шифровал основните думи.
— Аз съм Дирак от планетата Земя! — отвърна роботът. — Аз съм мислеща машина БА-6 на конструктора Багратионов.
По сивото мъхнато лице на Лос се появи някакво изражение, което странно напомняше за усмивка.
— Дирак! — каза той. — Здравейте, Дирак!… И простете за малката неприятност, която ви сторихме!…
По-късно Дирак възстанови в репродуктора целия разговор, но сега разбра само смисъла на поздрава.
— Къде е Алек? — запита той. — Алек е човекът! — Той посочи с ръка ръста му. — Искам да знам, жив ли е Алек?
Лос кимна, след това протегна ръка към някакво копче. Светна екран и Дирак ясно видя своя господар и приятел. Той лежеше под кристален купол в някаква камера, която твърде много напомняше биокамерата на звездолета. Лос приближи кадъра до най-едър план, роботът съвсем ясно долови, че Алек диша.
— Алек е жив! — каза Лос. — Той има електрически шок, който временно го е парализирал… Не се безпокойте за него, ние ще го възстановим…
Дирак отново потъна в своите милиони комбинации.
— Благодаря ви! — каза той. — Да се надявам ли, че това няма да доведе до лоши последици за здравето му?
Но сега пък Лос не разбра.
— Елате с мен! — каза той.
Трите гъсеници, които току-що бяха извършили ремонта, разтревожено се спогледнаха. Лос забеляза това.
— Не се безпокойте! — каза той. — Не ме грози ни най-малка опасност. От него може да се очаква всичко друго освен неразумна постъпка.
Лос се отправи бързо към една от стените, натисна копче, пред него се отвори малка врата.
— Заповядайте! — каза той.
Те се спуснаха с шеметна бързина с асансьора. Когато Дирак преброи осемнайсетия етаж, той спря и те се озоваха в дълъг коридор без никакви видими врати или прозорци. Същата мека дневна светлина, която сякаш не идваше отникъде, правеше ясно видими и най-далечните предмети. Дори за Дирак беше странно да гледа колко бързо Лос запълзя по мекия под, изработен като че ли от някаква коркова материя. Отново спряха пред някакъв знак, Лос натисна кристално копче и те се озоваха в просторна, дълга стая. И тук нямаше прозорци, но въздухът бе необикновено свеж и светлината все тъй ясна. Дългите стени бяха заети с металически шкафове.
— Това е част от моята библиотека — каза Лос. — Тук ще намерите всичко, което ви е нужно — речници, енциклопедии, атласи, предметни помагала. Това ще ви помогне да научите бързо и ефикасно езика ни и да се запознаете с основите на нашата цивилизация… Надявам се, че няма много да ви затрудним… Разбрах, че вие сте една отлична мислеща машина, Дирак, трябва да ви призная, че такива ние още нямаме…
— Аз се безпокоя за Алек — каза роботът. — Ще ми бъде трудно да работя, като не знам какво е неговото състояние.
Лос не разбра, но в неговия добър и умен поглед се появи нещо ласкаво:
— Не ви разбирам, Дирак!… Поработете сега, след туй ще говорим.
След малко Дирак остана сам в библиотеката и веднага се залови за работа. За него не беше нужно да чете безконечните текстове, те просто се отпечатваха в неговото механично съзнание заедно с точките и запетайките и оставаха там завинаги. Той прелистваше и прелистваше неуморно и педантично и само от време на време спираше за няколко минути. Тогава в него с бясна бързина започваха да работят милионите клетки, за да асимилират храната и да я превърнат в плътно знание. В края на осмия час при него отново дойде Лос.