Красимир Бачков
Синият кон
На Елка Няголова
Не четеш ли тези редове защото ти е скучно? И защото нямаш кураж да плеснеш живота зад врата и да му се изплезиш с усмивка? Не обичаш ли себе си? Не се ли мразиш поне? Вярващ ли в Нещо, човече?
Кой съм аз, че да те питам ли?
Кой си ти, че да не те питам?
Добре, добре! Нека да не спорим, а да видим какво можем да направим заедно!
Аз съм тоя, със Синия кон! И какво от това ли? Ами, че аз имам Син кон! А ти какво имаш, „Мерцедес“, „Ситроен“, „Трабант“?! Глупости! Това са вещи без душа, а ти си беден като щурец но не го разбираш! Твоята кола аз мога да я видя, да я пипна, дори да я покарам без усилие. Ти можеш ли да кажеш същото за мен? Можещ ли да яхнеш Синия ми кон? Не? Защото няма сини коне ли? Хайде, хайде! Няма да се лъжем я! Щом казвам, че имам, значи е така! Само че ти никога няма да го видиш, няма да го яхнеш и да препуснеш с него, докато не ми повярваш! О, ти не вярваш на измислици? Съжалявам те! Единственото истинско нещо край теб са измислиците! Когато разбереш и това, ще застанеш пред огледалото и ще си намигнеш! Ето пак питаш „Защо?“ Защото само щастливите хора си намигат сами в огледалото! Ясно?
Да, да! Ще разкажа за коня!
Аз също някога бях малък и също като теб вече съм забравил това, но помня тръпчивия вкус на вишните от съседския двор и нежното ухание на лятната вечер, поръсена върху филията с лютеница, която винаги ядях вън, на улицата. Спомням си и първия път, когато при мен дойде Синият кон!
Родителите ми бяха скромни хора и работеха по цял ден, но от това, разбира се, не забогатявахме. Аз се шляех от сутрин до вечер из голямата и интересна тогава улица. Играех си с децата на моята възраст, белех колената и лактите си и за едно лято не ми стигаха три чифта сандали. По него време стотинките бяха велико нещо, но рядко се намираха по пътя. Сега ги подритваме с пренебрежение, защото не можем да си купим нищо с тях, но тогава с пет стотинки в ръката заставах горд и висок почти колкото тезгяха на кварталната сладкарница, си купувах една вафла. Обикновена вафла „София“, толкова сладка и хрупкава, колкото едно простичко детско желание. Повярвайте, нямаше по-вкусен сладкиш на света от вафлата! Случваше се да намеря някоя монета на улицата и тогава бягах, колкото се може по-бързо, да не би да свършат вафлите, защото и това ставаше. Хората ядяха много вафли тогава и те бързо свършваха. Естествено родителите ми също купуваха разни лакомства от сладкарницата, понякога ми даваха и стотинки, но друго си е честно намерената на улицата монета! Пет стотинки за една вафла и това ми беше достатъчно!
През един горещ следобед, прекаран върху дървото на старата зарзала в казармата, тръгнах да се прибирам в къщи. Джобовете на късите ми панталони бяха пълни с кисели не узрели плодове, но аз ги дъвчех упорито и правех сметка за колко зарзали бих получил една димка от другите деца. Имаше и такива които се страхуваха да се катерят по дърветата. Улицата ни се намираше до градската казарма, чийто двор бе ограден от бодлива тел, през която лесно се мушкахме, защото бяхме малки. Често ходехме в този двор с парче конец, на края на което слагахме топче черна смола, Пускахме топчето в някоя от безбройните дупки по земята и почти винаги вадехме големи мъхнати паяци, залепнали за смолата. Затваряхме ги в празни кибритени кутийки и после ги освобождавахме по двойки. Паяците винаги се вчепкваха и започваха да се бият, а ние викахме в подкрепа на собствения паяк. Ставаше много весело!
Сега вървях бавно, защото бе ужасно горещо, а пред мен двама войника внимателно разтвориха бодливата тел и се провряха през нея. От джоба на единия изпадна монета и блесна на слънцето. Никой не я забеляза. Много често войниците се измъкваха така от казармата, за да си купуват цигари, вафли иди нещо за пиене. Години по-късно им направиха лавка на портала, но тогава я караха така. Понякога, щом ги хванеха и ги наказваха, защото нямаха право да напускат казармения двор, но те пак излизаха.
Очите ми залепнаха за монетата и аз веднага я вдигнах. Бяха двадесет стотинки, или цели четири вафли. Знаех, че храната на войниците никога не е достатъчна, виждал бях с каква загриженост си брояха стотинките и левчетата в сладкарницата, за да им стигнат за вафли и цигари, но аз намирах двадесет стотинки за пръв път. Какво трябваше да направя? Докато се чудех, войникът, от чийто джоб падна монетата, случайно се обърна и познах в него онзи войник, който се грижеше за хубавия кон в двора на казармата. Тоя кон имаше огромни топли очи, светложълта грива и ужасен синджир, вързан през двата му крака, за да не може да бяга. Често стоях и го гледах как пасе. Веднъж войникът бе ме качил на гърба на коня, без да го моля за това.