— Ще стане нещо подобно на Европа през XIX век — пътувания с влак, океански лайнери или нещо от този род.
Останалите кимнаха. Инженерът добави:
— Или в този смисъл Алфа Центавър. Нека не се притесняваме за това обаче. Контактът е хубаво нещо. „Да се съединим“, както е казал поетът. Просто да се съединим. Сега ще се съединяваме с чувство за отмъщение. — Той вдигна чашата си във въздуха. — Наздраве!
Беше размирно време. Демографският взрив бе нещо ужасно. Общият план за справяне с положението в постмалтусианските години вече бе очевиден и хората се справяха доста добре. Населението на всяка нация намаля леко. Въпреки това на Земята сега имаше 18 милиарда души, а на Марс — 18 милиона. А и всяка секунда се раждаха нови и нови деца. Всеки ден все повече хора се местеха на Марс. Жителите и на двата свята крещяха: „Стига толкова! Стига!“.
Когато земяните най-накрая чуха крещенето на марсианците, някои от тях направо побесняха. Идеята за лимит на емиграцията не означаваше за тях нищо, сравнена с голите цифри и изображенията по телевизионните екрани. Марсианското правителство бе доста объркано и правеше всичко, което бе по силите му, за да се справи с последиците на този гняв. То се опита да обясни, че Марс с новата си тънка биосфера няма да може да издържи всички хора от дебелата стара Земя. Освен това набързо възложи на марсианската ракетна индустрия производството на космически совалки и ускори програмата за превръщането на околните астероиди в космически градове. Тази програма бе неочаквано разклонение на онова, което им служеше като част от затворническата им система. От доста време насам наказанието за най-тежките престъпления на Марс бе доживотно изгнание от планетата, първите няколко години на което преминаваха в задължителен труд по някое от новите астероидни селища. След като изпълнеха предназначението си, затворниците обикновено бяха освобождавани. На марсианското правителство не му пукаше къде ще прекарат остатъка от заточението си, стига да не се връщаха на Марс. Така че хората обикновено пристигаха на Хеба, отбиваха наказанието си и след това се преместваха някъде другаде — понякога на някой от външните сателити, които все още бяха слабо заселени, а понякога се връщаха във вътрешната част на Слънчевата система. Само че повечето предпочитаха да отидат в някоя от многото новосъздадени колонии, които заемаха пустите пространства във вътрешността на издълбан астероид. Хората от Да Винчи и още няколко кооперации произвеждаха и разпространяваха безплатно основните неща, необходими за изправянето на подобна колония на крака. С това се занимаваха и множество други организации, понеже реално програмата бе лесно изпълнима. Така наречените „екипи за оцеляване“ бяха намерили множество планетоиди в астероидния пояс, които заслужаваха да бъдат подложени на подобна „терапия“, и оставяха на най-надеждните пълното оборудване за трансформирането им в колонии. Една група от самовъзпроизвеждащи се роботи започваше да копае скалата от единия край на астероида, заривайки се в повърхността като къртици. Трупащият се чакъл обикновено бе изхвърлян в космоса, като известна част бе оставяна за производство на гориво и на други роботи. Когато напълно издълбаеха астероида, отворът се запушваше и завъртаха целия планетоид около оста му, така че центробежната сила да създаде гравитационен еквивалент във вътрешността му. Мощни лампи, наричани „слънчеви лъчи“ или „слънчеви петна“, разположени в центъра на астероида, обезпечаваха еквивалента на земен или марсиански ден (обикновено това зависеше от гравитацията). По този начин възникваха селища, подобни на земните или на марсианските. Множество от тези малки светове експериментираха с ниски стойности на гравитацията.
Сега, когато и Земята, и Марс чувстваха последиците от невероятно силния демографски взрив, марсианските кооперации правеха всичко възможно, за да насърчават заселването на астероидите. Освен това започваше строителство на големи градове под купол на луните на Юпитер и Сатурн, а отскоро и на Уран. Никой не се съмняваше, че Нептун и може би Плутон ще бъдат следващите. Големите сателити на вътрешните газови гиганти бяха огромни, почти цели планети, на които вече бе започнало повече или по-малко разтеглено във времето тераформиране, в зависимост от положението там. Никъде нямаше да бъде възможно светкавично тераформиране, но пък и никъде не бе невъзможно; всичко опираше до време. Някои от луните можеха да бъдат превърнати в цели нови светове. Титан например започваше да излиза от азотната си омая, понеже заселниците, които живееха на близките луни, нагряваха и изпомпваха кислород в атмосферата му. Там имаше всички съставки, необходими за тераформирането му, и въпреки че разстоянието до Слънцето бе огромно и планетоидът получаваше само един процент от топлината, която получаваше Земята, хората бяха изградили системи от орбитални огледала, които с течение на времето добавяха все повече светлина и топлина. Местните вече строяха планове за свободно обикалящи около Титан ядрени „фарове“, които щяха да играят ролята на изкуствени слънца. Това щеше да бъде алтернатива на едно друго устройство, което жителите на Сатурн не бяха пожелали да използват, наречено „газов фенер“. Подобни „газови фенери“ вече летяха в орбита около Юпитер и Уран, като по време на полета си събираха хелий и други газове, които после изгаряха. Светлината, която се получаваше при този процес, бе отразявана напред към планетата от огромни електромагнитни дискове. Само че сатурнианците бяха отказали да ползват подобно устройство, понеже искаха да съхранят пръстените на планетата си.