С други думи, навсякъде из Слънчевата система марсианските кооперации бяха много заети да помагат на земните и марсианските жители да емигрират на някой от новите светове. Проектът продължи. Стотици, след това и хиляди астероиди и луни получиха имена и заселници, докато всичко не се превърна в, както го наричаха някои, „експлозивна миграция“. Хората се запалиха от идеята и по този начин проектът се зареди с такава енергия, която можеше да бъде почувствана навсякъде и изразяваше факта, че човечеството вече бе осъзнало, че може да изгражда, че е жизнеспособно и разнообразно. Хората приемаха експлозивната миграция като отговор на демографската криза, която вече се бе задълбочила дотолкова, че караше наводнението от 2129 година да прилича просто на прекалено придошъл прилив. Това бе криза, която би могла да предизвика фатални нещастия, принизяване на човечеството до хаос и варварство. Вместо това обаче хората я бяха посрещнали удивително задружно. Някои смятаха това за нов Ренесанс.
Процъфтяващата цивилизация включваше не само Слънчевата система зад Марс, но и вътрешните планети. Под напора на енергията и доверието човечеството заселваше планети, които преди се смятаха за негодни за обитаване. В момента Венера привличаше към себе си тълпи от тераформатори, които бяха благодарни на Сакс Ръсел за жеста му да премести орбиталните огледала от Марс във венерианска орбита. Вече съществуваше глобално виждане за заселването на тази планета, която в много отношения бе сестра на Земята.
Имаше селища дори и на Меркурий, въпреки че трябваше да се признае, че планетата бе прекалено близо до Слънцето, за да бъде използвана за множество цели. Денят траеше 59 земни дни, годината — 88 земни дни, така че три дена на Меркурий се равняваха на две години — модел, който не бе просто съвпадение, а въпрос на пресичането на орбити, също като Луната около Земята. Комбинацията от тези две сили придаваше на Меркурий много бавна скорост на въртене около Слънцето, по време на което осветената му страна ставаше твърде гореща, а тъмната — невероятно студена. Ето защо единственият град, построен в момента на планетата, представляваше нещо като огромен влак, който пътуваше около Меркурий по релси, заложени на 45 градуса северна ширина. Релсите бяха направени от металокерамика, която издържаше на температура от 800 градуса К на полуосветената страна на планетата. Самият град се наричаше Терминатор10 и пътуваше в предизгревната сянка, широка около 20 километра. Лекото разширяване на релсите, огрявани от утринното слънце на изток, преместваше града постоянно на запад, понеже той почиваше на плътно прилепващи към релсите цилиндри, които използваха разширяването вместо двигател. Породеното по този начин движение бе толкова неизтощимо, че дори създаваше електрическа енергия от триенето на цилиндрите в релсите. Другият източник на енергия бяха слънчевите колектори, опасващи града, които улавяха първите лъчи на слънчевата светлина. Дори в цивилизация, където енергията бе евтина, Меркурий сякаш бе благословен от Бога. Така че той се присъедини към останалите светове и дори стана най-яркият от тях. А и всяка година се откриваха стотици нови плаващи светове — летящи градове, малки градове-държави, — всеки от които имаше собствен устав, състав на населението, пейзаж и стил.
И въпреки всичко, независимо от процъфтяващите човешки опити, от доверието и миграцията, във въздуха витаеше напрежение и чувство на опасност. Въпреки цялото строителство, емиграция, заселване и населяване, все още на Земята имаше 18 милиарда души, а на Марс — 18 милиона. Полупроницаемата мембрана между двата свята се бе изкривила от осмотичното налягане на този демографски дисбаланс. Отношенията между двете планети бяха доста напрегнати и не бяха малко хората, които се опасяваха, че пръсването на тази мембрана ще унищожи всичко. В тази ситуация на натиск историята бе съмнително удоволствие. Дотук хората се бяха справяли добре с нея, но досега човечеството не се бе изправяло пред необходимостта от каквато и да е дългосрочна разумност. Масовата лудост вече бе избухвала веднъж, а и хората си бяха все още същите животни от предходните векове и когато се сблъскваха с въпросите на оцеляването и осигуряването на прехраната, се избиваха едни други, без да подбират, като говеда в кланица. Възможно бе ходът на историята да се повтори отново. Така че хората строяха, спореха помежду си, постепенно побесняваха, чакаха с неудобство най-възрастните да започнат да измират и се взираха напрегнато във всяко новородено. Стресов Ренесанс, след това, живеейки бързо и по острието на бръснача — Златен век. Експлозивна миграция. И никой не можеше да предскаже със сигурност какво щеше да се случи отсега нататък.