Зоу седна в задната част на пълната с дипломати стая и се загледа навън през прозореца към Терминатор, докато овалният град величествено се плъзгаше по опустошените земи на Меркурий. Полуелипсовидното пространство под прозрачния висок купол на града беше предостатъчно за летене, но властите бяха забранили това като прекалено опасно. Едно от множеството фашистки ограничения, оплели живота тук. Градът играеше ролята на бавачка, Ницше наричаше това много точно „състояние на робска психика“, която все още бе жива и процъфтяваше тук, в края на XXII век, всъщност вирееше навсякъде, преиздигайки йерархически удобната си структура във всички нови провинциални селища на Меркурий, на астероидите, на външните планети… навсякъде, с изключение на благородническия Марс.
На Меркурий положението бе особено лошо. Срещите между меркурианците и марсианските делегации тук, в Терминатор, се проточваха със седмици. На Зоу й бе писнало от всичко това — както от самите срещи, така и от представителите на меркурианците, които бяха потайна самомнителна групичка от олигархично настроени молли11 и не можеха да осъзнаят новите порядки в Слънчевата система. Искаше й се да забрави и тях, и дребния им свят, да се завърне у дома и да лети.
От друга страна, под прикритието й на нищожен асистент, до този момент тя изглеждала като съвсем маловажна фигура във всички процедури. Сега, когато преговорите бяха на път да се провалят, спрени на едно място от упоритостта на тези щастливи роби, най-накрая бе дошло и нейното време. Щом поредното събиране се разтури, Зоу отведе настрани съветника на най-главния лидер в Терминатор, който носеше доста картинното име Лъвът на Меркурий, и го помоли за среща на четири очи. Младежът, бивш земен жител, се съгласи с удоволствие — тя си бе осигурила неговия интерес отдавна — и двамата се оттеглиха на една тераса извън градските офиси.
Зоу сложи ръката си върху тази на младежа и каза меко:
— Много се тревожим, че ако Меркурий и Марс не успеят да стигнат до споразумение и не сключат солидно партньорство, Земята ще се изпречи между нас и ще започне да ни насъсква един срещу друг. Ние сме двата най-големи източника на тежки метали, оставени в Слънчевата система, и колкото повече се разпростира цивилизацията, толкова по-ценно става това. А цивилизацията определено се разширява. В края на краищата живеем в епохата на Експлозивната миграция. Металите са ценни.
А природните залежи на метали на Меркурий наистина бяха доста зрелищни, въпреки че добиването им бе изключително трудно. Меркурий бе малко по-голям от Луната, но независимо от това гравитацията му бе почти равна на тази на Марс — сигурен знак за съществуването на желязна сърцевина, около която имаше залежи на множество ценни метали, разпръснати из цялата пронизана от метеорити повърхност.
— Да?… — подкани я да продължи младежът.
— Според нас трябва да създадем по-ясно формулиран…
— Картел?
— По-ясно формулирано партньорство.
Младият меркурианец се засмя.
— Ние не се боим, че някой може да ни насъска срещу Марс.
— Очевидно. Но ние се страхуваме.
За известно време от началото на колонизацията Меркурий изглеждаше на всички като рог на изобилието не само заради металите си, но и заради големите възможности за използване на слънчевата енергия. Дори само съпротивлението на триещите се едни в други релси и цилиндри създаваше огромни количества енергия, а потенциалът на слънчевите колектори бе дори още по-голям. Колекторите, които бяха в орбита около планетата, бяха започнали да препращат известна част от тази енергия към новите външни колонии в Слънчевата система. Още от пристигането на първата флотилия полагащи релси роботи през 2142 година, през подвижното строителство на Терминатор през 50-те години и чак до 60-те и 70-те години меркурианците си мислеха, че са богати.